Върху екрана на монитора изникнаха две жени с името „Рейчъл Бингам“, но и двете бяха живели през XIX век и нямаха нищо общо с Елизабет. Библиотекарката опита още няколко трика, ала пак не се появи нищо.
— Ужасно съжалявам — рече Мери. — Но нали разбирате, че дори и да бяхме намерили някаква препратка, щеше да изникне друго непреодолимо препятствие — пожарът от 1764 година.
— Ясно — въздъхна Ким. — И този път ударихме на камък. А толкова се надявах…
— На всяка цена ще погледна в източниците си за новото име — съчувствено обеща Катрин.
Ким благодари на двете жени и си тръгна. Докато чакаше на перона обратния влак, се зарече следващите няколко дена да удвои усилията да подреди невъобразимата джунгла от архиви и материали в замъка.
Прибра се с колата в имението — смяташе да отиде право в замъка, но след като излезе от дърветата, видя, че пред къщата е спрял патрулен автомобил на полицейския участък в Салем. Разтревожи се какво ли се е случило и се насочи натам.
Когато наближи, видя, че Едуард и Елинор са застанали на моравата на около петдесетина метра от къщата и разговарят с двама полицаи. Елинор бе прегърнала Едуард през раменете.
Ким слезе от автомобила. Четиримата на моравата или не я бяха забелязали, или бяха прекалено погълнати от разговора, за да и обърнат внимание.
Младата жена тръгна към тях. След няколко крачки забеляза в тревата нещо, към което всички бяха насочили вниманието си.
Ким ахна — беше Бафър, кучето на Едуард. Мъртво. Гледката беше отблъскваща: задните му крачета бяха оглозгани до гола кост.
Тя погледна въпросително Едуард, който и кимна — владееше се, явно се беше съвзел от първоначалното стъписване.
— Сигурно си струва съдебният лекар да хвърли един поглед върху костите — каза Едуард. — Не е изключено да познае следите от зъби и по тях да определи що за животно е извършило това.
— Не знам дали съдебен лекар ще се съгласи да преглежда мъртво куче — възрази единият от полицаите, Били Селви.
— Но нали току-що споменахте, че от известно време сте имали няколко такива случая — напомни му ученият. — Според мен е редно да установите кое животно се е развилняло. Мен ако питате, е или куче, или миеща мечка.
Ким беше смаяна колко трезво и спокойно мисли Едуард въпреки загубата. Беше си възвърнал самообладанието дотолкова, че да обсъжда такива подробности като следите от зъби върху оголената кост.
— Кога за последен път видяхте кучето? — попита Били.
— Снощи — отвърна другият мъж. — Обикновено спи при мен, но може и да съм го пуснал навън. Не помня. Случва се да се скита по цяла нощ. Това никога не ме е притеснявало, все пак имението е голямо, а и кучето не пречеше на никого.
— Снощи го нахраних към единайсет и половина — включи се и Ким. — Оставих го да яде в кухнята.
— Да не си го пуснала навън? — попита Едуард.
— Не. Нали ти казах, оставих го в кухнята.
— Сутринта, като станах, не го видях — озадачено произнесе той. — Но не се притесних. Реших, че ще се появи в лабораторията.
— А нощес да сте чули нещо необичайно? — поинтересува се полицаят.
— Спал съм като заклан — отговори Едуард. — Спя много дълбоко, особено напоследък.
— И аз не съм чула нищо — потвърди Ким.
— В участъка предполагаме, че върлува побесняло животно — намеси се и вторият полицай, Хари Конърс. — Имате ли други домашни животни?
— Имам котка — рече Ким.
— Не е зле следващите дни да не я изпускате от очи — посъветва Били.
Полицаите прибраха химикалките и бележниците, сбогуваха се и тръгнаха към патрулната кола.
— Ами мъртвото куче? — извика подире им Едуард. — Няма ли да го занесете на съдебния лекар?
Двамата полицаи се спогледаха и отказаха в един глас. Едуард махна с ръка от досада.
— Два часа ги увещавах, предлагах им какво ли не, а те какво, вдигат се и си тръгват! — процеди той.
— Е, аз ще се връщам в лабораторията — обади се Елинор — за пръв път отваряше уста. Погледна Ким: — И не забравяй, обеща в най-скоро време пак да ни погостуваш.
— Ще дойда на всяка цена — отвърна другата жена. Беше смаяна, че тъкмо сега Елинор проявява такова внимание към нея, тя обаче изглеждаше съвсем искрена. Асистентката тръгна към лабораторията. Без да се помръдва, Едуард се бе вторачил в мъртвото куче. Ким извърна очи. Гледката беше ужасна, на нея чак и се пригади.
— Много ми е мъчно за Бафър — рече тя и сложи ръка върху рамото на Едуард.
— Добре си поживя — отбеляза той нехайно. — Ще отрежа задните крака и ще ги пратя на анатомите в медицинския факултет. Те сигурно ще кажат какво животно да търсим.
Ким отстъпи крачка назад и го изгледа шокирана. Не бе очаквала той хладнокръвно да предложи такова нещо. Само преди минута като, че бе мярнала сълзи в очите му.