Всички се засмяха, с изключение на Ким. Тя погледна Едуард и след като изчака да се поуспокои, го попита:
— Не те ли притеснява, че в писмото явно се намеква за насилие?
Той взе пожълтелия лист и го прочете още веднъж.
— Знаеш ли, имаш право — рече и. — Като теглим чертата, май е за предпочитане да не цитирам писмото в статията си. Току-виж ни размътило водата. Преди няколко години се вдигна пушилка, понеже в едно телевизионно предаване подметнаха, че лекарството прозак е свързано с насилие. Настана голяма суматоха, но после опасенията бяха опровергани със статистически данни. Само това оставаше — същото да се случи и с нашето лекарство.
— Ако насилието е било предизвиквано от непроменения алкалоид, би трябвало и халюцинациите да се дължат на него — поясни Глория. — Можеш да го изтъкнеш в статията си.
— Защо да рискувам? — не се съгласи ученият. — Нямам намерение да давам и най-малкия повод за съмнение — веднага ще се намери някой пощурял журналист, който да събуди призрака на насилието.
— Но сигурно не е зле да отбележите в клиничните протоколи вероятността от насилие — престраши се да предложи Ким. — Така, ако въпросът възникне някога, вие вече ще разполагате с данни.
— Страхотна идея! — възкликна Глория.
Няколко минути всички обсъждаха възхитени предложението на Ким. Насърчена, че са я чули, тя им подсказа да включат и пропаданията в паметта. И за да им докаже, че е права, посочи няколкото случая, които е наблюдавала наскоро при Едуард. Той се засмя весело заедно с всички.
— Е, чудо голямо! Миел съм си по два пъти зъбите! — подметна ученият, с което за кой ли път ги разсмя.
— Смятам, че не е зле да отбележим в клиничните протоколи не само насилието, но и загубата на памет — намеси се Курт. — Дейвид също забравя напоследък. Направи ми впечатление, понеже живеем един до друг в замъка.
— Присмял се хърбел на щърбел — ухили се Дейвид. После разказа на всички как предната вечер Курт се е обаждал два пъти на гаджето си, понеже бил забравил, че вече и е звънял.
— Обзалагам се, че момичето е било на върха на щастието — отбеляза Глория. Курт потупа закачливо колегата си по рамото.
— Натриваш ми носа само защото предната вечер и ти направи абсолютно същото с жена си.
Докато гледаше как Курт и Дейвид се занасят един с друг, Ким забеляза, че дланите и пръстите на Курт са целите в рани като от порязано и в драскотини. Предложи да ги погледне.
— Благодаря ти, но не е болка за умиране — увери я германецът. — Изобщо не ми пречи.
— Да не си паднал от мотоциклета?
Курт прихна.
— Надявам се, че не. Не помня как е станало.
— Производствена злополука — намеси се пак Дейвид и си показа ръцете — и те бяха издрани, но не толкова много. — Доказват, че направо припадаме от бъхтене.
— Работим по деветнайсет часа в денонощие — обади се Франсоа. — Странно е, че още се държим на крака.
— Според мен обаче това, че забравяте, е странично действие на лекарството „Ултра“ — настоя Ким. — Имам чувството, че се случва на всички ви.
— На мен не — опроверга я Глория.
— Аз също не забравям — присъедини се и Елинор. — Откакто вземам „Ултра“, мисълта ми е много по-пъргава, а паметта — доста по-силна.
— Същото е и при мен — подкрепи я Глория. — Смятам, че Франсоа е прав. Просто прекаляваме с работата.
— Въпреки това Ким има основания — подкрепи я Едуард неочаквано. — Пропаданията в паметта сигурно са свързани с „Ултра“ и затова трябва да бъдат включени в клиничните протоколи. Но това не е нещо, заради което да си губим съня. Дори и да се наблюдава в някои случаи, смятам, че рискът е допустим, като знаем колко благотворно се отразява като цяло лекарството върху умствената дейност.
— Съгласна съм — рече Глория. — Същото е, както при Айнщайн, който, докато е разработвал теорията на относителността, непрекъснато е забравял разни делнични подробности. Умът сам решава какво да съхрани и какво да изхвърли. В края на краищата не е чак толкова важно по колко пъти си миеш зъбите.
Входната врата се затръшна и всички извърнаха очи натам — в лабораторията рядко се отбиваха посетители. Беше Стантън.
— Какво, по дяволите, става тук? — възкликна. — Днес никой ли не работи?
Елинор се завтече да му поднесе чаша шампанско.
— Малка наздравица — каза Едуард и вдигна своята. — Да пием за грижовния ти характер, който ни подтикна да започнем да вземаме „Ултра“. Всеки божи ден се радваме на прекрасните резултати.
Всички прихнаха за кой ли път и отпиха от шампанското.
— Хич не мисли, че не работим — успокои го Едуард. — Работим, и още как! При това напредваме главоломно. Вече си вземаме кръв, заделяме и урина за изследванията.