— Аз не искам да си намалявам дозата — отсече предизвикателно Глория. — Спирам лекарството още сега. Изпадам в ужас при мисълта, че без дори да подозирам, в тялото ми се спотайва някакво първобитно чудовище, което само чака да се смрачи, за да тръгне да върлува наоколо.
— Изрази се много образно — отбеляза Едуард. — Спри лекарството, щом искаш. Това се разбира от само себе си. Тук нищо не става насила. Знаете го всички. Всеки сам ще реши дали и занапред да взема лекарството. Предлагам следното: за още по-сигурно ще намалим наполовина дозата на Елинор и ще я използваме за горна граница, а останалите дози ще намаляваме постепенно с една стотна от милиграма.
— Разумно и безопасно е — съгласи се Дейвид.
— И аз мисля така — подкрепи ги и Курт.
— Аз също — присъедини се към тях Франсоа.
— Добре тогава — продължи Едуард. — Повече от сигурен съм, че ако предположенията ни са верни, проблемът е свързан с дозите и вероятно има равнище, при което появата на този проблем се вмества в рамките на допустимия риск.
— Въпреки това аз няма да вземам лекарството — беше категорична Глория.
— Разбира се — не възрази Едуард.
— Нали няма да ми се сърдите? — разтревожено попита жената.
— То се знае, че няма да ти се сърдим — успокои я той.
— Тъкмо ще ви контролирам. И нощем ще държа другите под око — добави Глория.
— Чудесна идея — съгласи се Едуард.
— Хрумна ми нещо — намеси се Франсоа. — Дали всички да не вземаме радиоактивно белязано лекарство — така ще следя къде в мозъка лекарството се отлага и концентрира. Твърде възможно е оптималната доза „Ултра“ да е тъкмо дозата, която просто поддържа определено равнище на лекарството, без количеството му да се увеличава непрекъснато.
— Подкрепям те — кимна Курт.
— И още нещо — допълни Едуард. — Всички вие сте професионалисти и съм сигурен, че не е нужно да ви напомням, но все пак не споделяйте за това заседание с никого, включително със семействата си.
— Естествено, че няма да споделяме — възкликна Дейвид. — Само това оставаше, да изложим на опасност бъдещето на „Ултра“! Дори и от време на време да се натъкваме на трудности и спънки, това пак си остава лекарството на столетието.
Ким смяташе да прекара още малко време в замъка, но когато се върна в къщата, видя, че вече е станало обяд. Докато се хранеше, иззвъня телефонът. За нейна изненада се обаждаше Катрин Стърбърг, библиотекарката от Харвардския университет, която се занимаваше с изучаването на Инкрийс Мадър.
— Може би имам добри новини за вас! — приповдигнато започна Катрин. — Току-що се натъкнах на препратка към труд на Рейчъл Бингам.
— Чудесно! — отвърна Ким. — Вече се бях отчаяла, не очаквах помощ от „Харвард“.
— Стараем се — засмя се другата жена.
— Как намерихте препратката? — полюбопитства Ким.
— Това е най-интересната част — отвърна библиотекарката. — Върнах се назад и прочетох още веднъж писмото на Инкрийс Мадър, което разрешихте да преснимаме. В него се говори за юридическия факултет, затова влязох в базата данни на факултета и името изскочи. Така и не проумявам защо го няма в общия каталог. Но добрата новина е, че както личи, трудът е оцелял от пожара през 1764 година.
— Останах с впечатлението, че всичко е било изпепелено — каза Ким.
— Почти всичко — поправи я Катрин. — За наш късмет някъде към двеста от общо петте хиляди тома в библиотеката са били спасени, понеже са били дадени на читатели. Излиза, че някой явно е четял книгата, която търсите. При всички положения от препратката, която открих, се разбира, че през 1818-а, една година след основаването на юридическия факултет, тя е била преместена там от общата библиотека на Харвардския университет.
— А самата книга намерихте ли? — попита развълнувана младата жена.
— Не, не ми остана време — отвърна библиотекарката. — Пък и си казах, че е по-добре вие да я вземете от тук. Препоръчвам ви да звъннете по телефона на Хелън Арнолд, архиварката в библиотеката на юридическия факултет. В понеделник, още щом дойда на работа, ще я потърся, за да я предупредя, че или ще минете, или ще и се обадите.