Котката се беше разположила на около пет-шест метра от къщата, насред покритата с плочник пътека. Блажено не обръщаше внимание на дъждеца, лижеше предната си лапка и я търкаше о върха на главата си.
В началото Ким не повярва на очите си — беше и се сторило, че току-що я е видяла на леглото си. Но котката, изглежда, беше усетила, че входната врата е отворена, и се бе възползвала от случая, за да се шмугне навън.
Ким си пое няколко пъти дълбоко въздух с надеждата да се отърси от уплахата, замъглила мозъка и. Ужасена от онова, което може би я дебнеше в мрака, не смееше да повика котката, която и бездруго сигурно нямаше да и обърне внимание.
Видя, че няма избор, и излезе крадешком навън. Огледа се припряно и се втурна към котката, след което я грабна и се обърна, колкото да види как входната врата се захлопва под носа и.
Простена едва чуто „не“ и се завтече към вратата, ала вече беше късно. Ким натисна дръжката, но вратата се беше заключила. Натисна я безуспешно с рамо — пак не успя да я отвори.
Сгърбена под студения дъжд, тя се извърна бавно към непрогледната нощ. Потрепери от страх и студ — не можеше да се начуди как е допуснала да се окаже в такова нелепо положение. Беше по пижама и халат, бе оставила вратата да се затвори пред лицето и и сега стоеше в дъждовната нощ, гушнала в едната ръка дърпащата се котка, а в другата стиснала фенерчето, което не и вършеше никаква работа. А някъде от храсталака я дебнеше незнайна нощна твар.
Котката продължаваше да се дърпа, та господарката и да я пусне на земята, по едно време започна и да мяука. Ким успя криво-ляво да я накара да млъкне. Отдалечи се малко от къщата и огледа прозорците по фасадата, но всички бяха затворени и заключени. Младата жена се извърна и погледна към лабораторията, но и там не светеше. Извърна очи към замъка. Той беше по-далеч, ала Ким знаеше, че поне вратите на крилата не са заключени.
В този момент чу как някакво огромно същество тътри крака по чакъла вдясно от къщата. Осъзна, че и миг не бива да стои повече тук, и хукна в обратната посока, вляво от къщата, за да се отдалечи от приближаващата мечка или онова, което бе ровило из двора.
Натисна отчаяна дръжката на кухненската врата. Но и тя беше заключена — Ким се бе погрижила за това. Удари я няколко пъти с рамо, ала вратата не поддаде. Котката се размяука.
Младата жена се обърна с гръб към къщата и съгледа бараката. Притисна животинчето още по-силно до гърдите си и стиснала фенерчето така, сякаш държи бухалка, хукна колкото и крака държат натам. Свали резето, с което беше подпряна вратата, отвори я и се шмугна в мрака вътре.
Затвори плътно подире си. Точно вдясно от нея имаше малко прозорче, от което се виждаше част от двора зад къщата. Единствената мъждива светлина идваше откъм прозореца на спалнята.
Вперила очи към двора, Ким видя, че откъм същата посока, от която бе дошла и тя, се задава сгърбен силует. Беше не звяр, а човек, но се държеше твърде странно. Младата жена забеляза как човекът спира и точно като звяр души въздуха. За неин ужас се извърна към нея и сякаш се вторачи в бараката. В мрака не се виждаше нищо повече от очертанията на тялото му.
Вцепенена от страх, Ким забеляза как човекът тръгва към нея с бавна тромава походка, като продължи да души въздуха, все едно се движеше по следа. Когато от бараката го деляха някакви си три-четири метра, Ким се дръпна още по-навътре и се долепи до инструментите и велосипедите.
Вече чуваше и стъпките по чакъла. Приближиха се, после спряха. Настана мъчителна тишина. Ким затаи дъх.
Изведнъж вратата изскърца и се отвори с трясък. Съвсем обезумяла от ужас, Ким се разпищя. Котката измяука и се отскубна от ръцете и. Човекът също изкрещя.
Младата жена стисна фенерчето с две ръце и го насочи право към лицето на мъжа. Той се закри с длани от внезапно блесналата ослепителна светлина. Стъписана, Ким видя с облекчение, че пред нея стои Едуард.
— Слава Богу! — пророни тя и наклони надолу фенерчето.
Измъкна се иззад укритието си от велосипеди, косачки и стари кофи за боклук, изтича от бараката и обви ръце около Едуард. Лъчът на електрическото фенерче заигра напосоки сред дърветата. Едуард продължи да стои като вцепенен. Погледна я с невиждащ поглед.
— Боже мой, не мога да ти опиша колко се радвам, че виждам лицето ти! — възкликна Ким и се взря в тъмните му очни ябълки. — Никога през живота си не съм изпитвала такъв страх.
Той не промълви нищо.
— Едуард! — повика го младата жена уплашено и извърна глава, за да го вижда по-добре. — Какво ти е?
Мъжът въздъхна шумно.
— Добре съм — отвърна накрая. Беше ядосан. — Но не благодарение на теб! Какво, по дяволите, търсиш посред нощ в бараката? И си само по пижама. Изкара ми ангелите.