Бе видяла няколко пъти и Кинард, който беше дошъл в отделението заедно с пациенти, току-що подложени на операция. Ким правеше всичко възможно да му помага. Отново му благодари, задето я е поканил в жилището си — не бе спала така спокойно от няколко седмици.
— Знаеш, че си винаги добре дошла — отвърна Кинард и поднови поканата за вечеря.
На Ким много и се искаше да приеме. След усамотения живот в имението и беше хубаво в Бостън — домъчня и за времето, когато бе живяла в големия град. Знаеше обаче, че трябва да се върне в Салем. Изобщо не се заблуждаваше, че Едуард ще и обърне някакво внимание, но се чувстваше длъжна да бъде там.
Още щом смяната и свърши, тя отиде на ъгъла на Чарлс и Кеймбридж Стрийт и хвана мотрисата до Харвард Скуеър. По това време на деня влаковете минаваха начесто и само след двайсетина минути Ким вече вървеше на северозапад, по авеню Масачузетс, към Юридическия факултет на Харвардския университет.
Забави крачка — беше усетила, че е плувнала в пот. Денят пак беше горещ, само че за разлика от преди не подухваше ветрец и градът тънеше в сивкава мараня, заради която човек си мислеше, че е по-скоро лято, отколкото есен. Синоптиците бяха предупредили, че са възможни силни гръмотевични бури.
Ким помоли един студент да я упъти как да стигне до библиотеката на Юридическия факултет. Намери я веднага. В сградата беше прохладно и свежо — имаше климатична инсталация.
Каза си името на секретарката, която и обясни, че се налагало да почака. Ала още преди тя да седне, на вратата се появи висока, стройна, удивително красива чернокожа жена, която и махна. — Аз към Хелън Арнолд. Имам добри новини за вас — рече разпалено жената. Заведе я в кабинета си и и показа с ръка да седне.
— Тази сутрин разговарях с госпожа Стърбърг и тя ми обясни, че проявявате интерес към труд на Рейчъл Бингам.
— Открихте ли го? — попита Ким веднага щом Хелън замълча.
— И да, и не — отвърна тя и се усмихна радушно. — Добрата новина е, че се потвърди предположението на Катрин Стърбърг: въпросният експонат наистина е оцелял по време на пожара от 1764 година. Повече от сигурна съм. Както личи, е стоял в квартирата на един от преподавателите, който е живеел извън университета. Каква добра новина, нали?
— Радвам се много, че не е бил унищожен — рече Ким. — Но вие не ми отговорихте на въпроса. Какво означава „и да, и не“?
— Означава, че макар и да не съм открила самата книга, все пак намерих препратка към нея, в която се казва, че тя наистина е постъпила в Юридическия факултет, по точно, в неговата библиотека. Установих и че доста са умували къде да я впишат, въпреки че експонатът определено има отношение към църковния закон, както личи и от вашето писмо, писано от Инкрийс Мадър. Между другото, то е невероятна находка и доколкото разбрах, сте предложили да го дарите на „Харвард“. Много щедро от ваша страна.
— Това е най-малкото, което мога да сторя. Все пак ви създадох доста главоболия — отговори Ким. — Но знае ли все пак някой къде може да бъде намерен трудът на Рейчъл Бингам?
— Да, има един човек, който може би знае — каза Хелън. — Поразрових се и узнах, че през 1825 година, веднага след като е построена сградата на Богословския факултет, трудът е бил преместен там. Не знам причините, вероятно се дължи на трудностите с каталогизирането му тук, в библиотеката на Юридическия факултет.
— Боже мой! — простена Ким. — Какъв дълъг път е изминала книгата!
— Позволих си да звънна малко преди обяд в библиотеката на Богословския факултет. Дано не възразявате.
— Оставаше и да възразявам! — поклати глава Ким. Беше доволна, че Хелън си е направила труда.
— Колежката там се казва Гъртруд Хавърмайър — продължи библиотекарката. — Изглежда малко сприхава, но не се стряскайте — тя всъщност е добър човек. Обеща да провери.
Хелън взе едно листче и написа върху него името и телефонния номер на Гъртруд. Сетне извади карта на студентското градче в „Харвард“ и обгради с кръг Богословския факултет.
След няколко минути Ким вече вървеше през студентския град. Мина покрай физическата лаборатория, заобиколи сградата на музея и излезе на авеню Дивинити, което беше на две крачки от кабинета на Гъртруд Хавърмайър.
— Заради вас, значи, ми отиде следобедът — смръщи се жената, след като Ким се представи.
Стоеше пред писалището, сложила войнствено ръце на хълбоците си. Както бе споменала и Хелън Арнолд, Гъртруд изглеждаше строга и сурова. Затова пък беше дребничка и белокоса, с очила в метални рамки, през които гледаше с присвити очи посетителката.
— Съжалявам, че съм ви създала главоболия — поде гузно Ким.