Младата жена поклати невярващо глава.
— Защо, за Бога, ще го пращат там? — попита тя риторично.
— Нямам представа. Онова, което открих, е доста странно: припряно написано картонче, което навремето очевидно е било прикрепено към книгата, ръкописа или картината. Направих ви копие.
Той и подаде листа. Ким го взе. Почеркът беше нечетлив, затова тя се извърна към прозореца. Както личеше, върху него пишеше:
„Рядка вещ на Рейчъл Бингам, завършена през 1691 г.“.
При вида на думите „рядка вещ“ Ким си спомни как Мери Къстланд и е обяснила, че по време на пожара от 1764 година е било унищожено и „хранилището на редки и куриозни предмети“, сред които вероятно е бил и трудът на Рейчъл Бингам. Младата жена се сети и за писмото на Джонатан до баща му — почеркът пред нея вероятно беше именно на Джонатан. Представи си как притесненият младеж пише припряно картончето, та час по-скоро да се измъкне от стаята на преподавателя, където явно е проникнал, за да замени истинското име с „Рейчъл Бингам“. Ако са го били хванали, са щели да го изключат от университета.
— Свързах се с декана на факултета — продължи библиотекарят, прекъсвайки размислите на Ким. — Той ме препрати към друг колега — Карл Ниболсайн, който ръководи анатомичния музей „Уорън“. Обадих се и на него. Та той ми каза, ако съм искал да видя експоната, да съм отишъл в административната сграда.
— Значи експонатът е при него? — не повярва Ким.
— Както личи, да — потвърди Джон. — Анатомичният музей се намира на петия етаж на сграда А, пада се в далечния ъгъл, гледано от предната част на библиотеката. Искате ли да отидете до там?
— На всяка цена ще ида — отвърна младата жена. Усети как пулсът и се ускорява при мисълта, че най сетне е издирила доказателството срещу Елизабет. Мъжът се пресегна към телефона.
— Я да видим дали господин Ниболсайн още е там. Допреди малко си беше на работното място, но ми се струва, че има няколко кабинета. Доколкото знам, отговаря и за още няколко по-малки музеи и сбирки, пръснати из различните сгради на Харвардския университет. — Поговори по телефона, като междувременно кимна на младата жена, за да и покаже, че е извадила късмет, и след като затвори телефона, рече: — Провървя ви. Още е в музея и ще ви чака там, ако тръгнете веднага.
— Няма да губя и миг — отговори Ким.
Благодари на Джон и прекоси площадчето, за да стигне в сграда А, постройка в псевдогръцки стил с масивен фронтон, крепен от дорийски колони. След като се представи на пропуска, се качи на петия етаж. Музеят се свеждаше до множество стъклени витринки, долепени до стената вляво. В тях бяха изложени обичайните за такива сбирки допотопни хирургически инструменти, от които би изтръпнал и най-големият стоик, стари снимки и експонати, онагледяващи различни патологични отклонения. Имаше и доста черепи, един, от които с дупка, която започваше от лявата очна кухина и излизаше навръх челото.
— Доста интересен случай — подхвана някой. Ким се извърна и видя мъж, много по-млад, отколкото според нея бяха музейните уредници. — Вие сигурно сте Кимбърли Стюарт. А аз съм Карл Ниболсайн. — Двамата се ръкуваха. — Виждате ли ей онзи шомпол? — продължи Карл и посочи метална пръчка, дълга към метър и половина. — Навремето с такива чудесии са вкарвали барута в пушките. Един прекрасен ден преди стотина години с този шомпол е била пронизана главата на този човек тук. — Уредникът посочи черепа. — Най-изумителното е, че мъжът е прескочил трапа.
— А как се е чувствал? — попита Ким.
— Ако се вярва на очевидците, не особено добре, но кой ще се чувства добре след подобно премеждие? — възкликна Карл.
Посетителката огледа и някои от останалите експонати. В дъното съгледа няколко изложени зад витрините книги.
— Доколкото разбрах, се интересувате от експоната на Рейчъл Бингам — каза уредникът.
— Тук ли е?
— Не.
Ким го погледна, сякаш не го беше чула добре.
— Долу в хранилището е — поясни Карл. — Много рядко някой пита за него, а не разполагаме с достатъчно място, за да изложим всичко. Искате ли да го видите?
— Непременно! — кимна младата жена.
Слязоха с асансьора в приземието и тръгнаха по приличен на лабиринт коридор, по който Ким би предпочела да не се връща сама. Карл отвори тежка стоманена врата. Пресегна се и включи осветлението: няколко голи електрически крушки.
Помещението беше задръстено със старовремски стъклени витрини.
— Извинявайте за хаоса тук — подхвана пак уредникът. — Доста прашно е. Рядко някой слиза в хранилището.
Ким последва мъжа, който я поведе сред шкафовете и витрините. Докато минаваха покрай тях, младата жена видя какви ли не кости, инструменти, стъкленици с органи. По едно време уредникът спря. Ким застана зад него. Той се дръпна и бръкна във витрината отпред.