Ким отскочи, ужасена и погнусена. В спешната хирургия бе виждала какво ли не, но това… Изобщо не бе подготвена за такава разтърсваща гледка. В голямата стъкленица, пълна с мътен консервант, плуваше сгърчен четири-петмесечен зародиш, с вид на чудовище от налудничав кошмар.
Карл не забеляза реакцията на посетителката и отвори витрината. Пресегна се и притегли тежката стъкленица, при което съдържанието и затанцува гротескно и из течността заплаваха едри парцали като в онези детски играчки, в които, тръснеш ли ги, започва да се сипе сняг.
Ким долепи длан до устата си при вида на аненцефалния човешки зародиш без мозък и със сплескан череп. Устата му сякаш беше прикачена към носа. Чертите му бяха обезобразени още повече от това, че бяха долепени до стъклото. Зад огромните, изпъкнали като на жаба очи главата беше плоска и покрита с кичури катраненочерна коса. Голямата челюст беше съвсем несъразмерна спрямо лицето. Късичките горни крайници на зародиша завършваха с прилични на лопати длани с малки пръсти, някои от които слепнали един за друг. Приличаха едва ли не на раздвоено копито. От долния край на туловището започваше дълга опашка като на риба.
— Искате ли да го извадя, за да го занесем на по-силна светлина? — попита уредникът.
— Не! — почти извика Ким.
Вече по-спокойно обясни на Карл, че и тук виждала добре експоната.
Беше наясно как хората от XVII век са гледали на подобни малформации — нищо чудно да са смятали клетото същество за дяволско изчадие. Беше виждала дърворезби с изображения на дявола от онова време и знаеше, че тогава са си представяли Сатаната тъкмо така.
— Не искате ли поне да обърна стъкленицата, за да видите експоната и от другата страна? — предложи Карл.
— Благодаря, не — отказа и този път младата жена и неволно отстъпи назад — да е по-далеч от изрода.
Сега вече разбираше защо в Юридическия и Богословския факултет не са знаели какво да правят с него. Спомни си и картончето, което Джон Молдейвиън и бе показал в медицинската библиотека — явно на него е пишело не „рядка вещ, завършена през 1691 година“, а „рядка вещ, зачената през 1691 година“!
Спомни си и как в своя дневник Елизабет е изразила загриженост за невинния Йов — жената очевидно не е имала предвид библейския Йов. Знаела е, че чака дете, и вече му е била дала име: Йов. Колко уместно в светлината на трагедията, сполетяла всички!
Ким благодари на Карл и тръгна, тътрузейки нозе, към колата. Мислите и отново я върнаха към несретите на Елизабет, която вече бременна, се е отровила, без дори да подозира, от гъбичките в ръжта, складирана в хамбара. В ония дни всички са били сигурни, че Елизабет е имала сношение с дявола, за да зачене такова чудовище — рожба на заговора и с дявола, особено като се има предвид, че „пристъпите“ са започнали тъкмо в къщата на Елизабет и сетне са обхванали и домовете, където децата са носели нейния хляб. Самоувереността на Елизабет, ненавременните и разпри със семейството на онези пуритани и промяната в общественото и положение очевидно само са налели масло в огъня. Ким се качи в колата и завъртя ключа. Сега вече беше съвсем очевидно защо Елизабет е била обявена за вещица и като такава е била осъдена на смърт.
Младата жена подкара автомобила със сетни сили — беше изпаднала в нещо като унес. Сега ставаше ясно защо Елизабет не е послушала мъжа си и не се е покаяла, за да спаси живота си. Знаела е, че не е никаква вещица, но сигурно вече не е била така убедена в своята невинност, особено при положение, че срещу нея са се опълчили всички: приятели, съдии, духовници. Мъжът и е бил на далечно плаване и тя не е имала до себе си никого, който да я подкрепи. Съвсем сама, вероятно е решила, че е извършила някакво непростимо прегрешение пред Бога. Как иначе е могла да си обясни, че е родила такова адско изчадие? Не е изключено дори да е смятала, че си е заслужила горчивата орис.
На Стороу Драйв Ким попадна в задръстване — всички пъплеха по шосето като костенурки. Времето беше все така тягостно. Беше станало дори още по-горещо. Младата жена се притесни да не припадне в колата.
Накрая, на светофара на Левърет Съркъл, успя да се измъкне от задръстването. Излезе от града и отпраши на север по междущатска магистрала номер 93. Със свободата в буквалния смисъл на думата я осени и прозрението: след като е видяла чудовището, заченато от Елизабет, вече знаеше и какво се опитва да и каже тя през столетията — че Ким трябва да вярва в себе си. Че каквото и да си мислят другите, не бива да губи самоувереност и да се разколебава, както е станало с горката Елизабет. Не бива да допуска някой друг да се разпорежда с живота и. Елизабет е била в задънена улица, но за разлика от нея Ким разполагаше с избор.