— Мен ако питаш, повярваха ми чак след като Едуард и Глория получиха поредния пристъп вече в интензивното отделение на болницата — възрази Ким. — Това, а не следите от зъби убеди властите, че казвам истината. Хората, присъствали на пристъпа, твърдят, че Едуард и Глория са го получили по време на сън и после не са помнели нищичко. Единствено това убеди всички, че не си измислям.
— А аз ти повярвах още от самото начало — каза Кинард и се извърна към нея.
— Така е — наведе очи тя. — Не мога да не съм ти признателна за това, както и за много други неща.
— Е, знаех, разбира се, че вземат лекарството, което още не е минало всички проби — напомни мъжът.
— Казах го още в началото и на окръжния прокурор — прекъсна го младата жена. — Не му направи особено впечатление.
Кинард отново погледна зловещите развалини.
— Сградата е толкова стара, че сигурно е изгоряла за нула време — предположи той.
— Аха, лумна като картонена къщичка — потвърди замислено Ким. — Беше ужасно.
Мъжът отново поклати глава, този път с благодарност към съдбата, че на Ким и се е разминало, макар и на косъм.
— Истинско чудо е, че си се отървала невредима.
— Когато избухна пожарът, вече почти не разсъждавах — каза Ким. — Но другото беше много по-ужасно, хиляди пъти по-ужасно, отколкото си представяш. Не знаеш какво е да видиш хора, близки хора, които познаваш и с които дружиш, да изпаднат в такова животинско състояние, да загубят всичко човешко… Едно разбрах след всичко преживяно: че вземаме ли лекарства, независимо какви са те, дали стероиди, с каквито се тъпчат спортистите, или психотропни лекарства, с които си вдъхваме спокойствие и самоувереност, ние сключваме същия договор, какъвто Фауст е сключил с Мефистофел.
— Медицината го знае от години — вметна Кинард. — Винаги, дори с антибиотиците, съществува риск. Понякога ме налягат угризения, че съм лекар…
Ким го изгледа изненадано.
— Вярно е, че лекуваме хората, спасяваме им живота — продължи Кинард с плам, какъвто Ким не бе очаквала. — Но най-често лекуваме симптомите, а не причината. Предписваме безброй лекарства, все повече и повече, много рядко — принципно нови и много често — само модифицирани и с променени наименования, а инак… Така че премахваме едни симптоми и причиняваме два пъти повече други. И когато те се проявят — оправдаваме се с прогреса, смятаме, че това са само неизбежните странични ефекти, в рамките на допустимия риск. Допустим… Но за чия сметка? И кой ни дава право да решаваме къде е границата на допустимото?.
Ким трепна:
— Странно… Преди катастрофата с „Ултра“ и Едуард повтаряше като навит, че всичко е в рамките на допустимото… Вярваше, че с това откритие ще промени хората, а и себе си, характера си. Може би последното го е подтиквало най-силно — желанието да моделира своя характер с помощта на хапчето… — Ким го погледна смутена. — Извинявай, не исках да се връщам на темата за Едуард. Но съдя дори и по себе си — плаши ме как хората постоянно забравят за „договора с Мефистофел“, когато посягат към лекарства, с чиято помощ, както си въобразяват, ще придобият мечтаните черти на характера и ще се преборят например със срамежливостта. А такива лекарства ще се появят в най-скоро време — нищо не може да спре разработването им. Ако някой се съмнява за какво ще бъдат използвани те, нека погледне пазара на антидепресанти — откак са се появили, се тъпчем с тях за щяло и нещяло…
— Тъкмо в това е проблемът. Най-лошото е, че създаваме култура, според която за всяка болка непременно има изнамерен лек. Или ще има. Ние вярваме в своята наука, експериментираме върху себе си и се гордеем с постигнатото. Добре, но забравяме, че нашата човешка гордост, самонадеяност, а нерядко и алчност, ни подвеждат да преминем границата на допустимия риск. Медицината стана индустрия, в която се въртят милиарди. Това е огромен залог. Заради него правим хората зависими от лекарствата, от химията, от самата вяра, че за всичко на тоя свят е измислено подходящото хапче, което ще реши всички проблеми… — Кинард въздъхна и погледна Ким в лицето. — Не позволяваме на пациентите си да излязат извън своята зависимост от нас, от кръговрата на постоянното лекуване-разболяване, за да не би случайно да ги загубим… като клиенти. Понякога наистина ме е срам, казвам ти — идело ми е да напусна. Ако още не съм го направил, то е само защото все още вярвам — иска ми се да вярвам! — че ползата от моите усилия все пак е повече от вредата…
Ким го погледна топло: