— Откривам един нов Кинард… До сега не си споделял така с мен, но май сама съм си виновна. Във всеки случай, радвам се, че мислим и чувстваме по толкова сходен начин. И на мен ми се мяркат разни идеи да сменя работата си… — Тя внезапно се засмя и добави: — Но ти не бързай да зарязваш медицината и да я оставиш в ръцете на симпатичните търговци като моя скъп роднина мистър Стантън! После Ким внезапно стана сериозна и кимна към обгорелите руини:
— Прав си за културата на хапчето… дори и това пожарище я доказва. Боя се, че тъкмо затова трагедията, която току-що изживяхме, неминуемо ще се повтори. Няма как да не се случи при такова търсене на психотропни лекарства…
— Ако наистина се случи, — усмихна се мъжът невесело — хитреците, които трупат цяло състояние от хорския интерес към салемските вещици, са нащрек. Вероятно се молят, каквото ще има да става, пак тук да става — магии, пожари, гонитба на върколаци, сборища на вещици, състезания с хвърчащи метли и какво ли не още, стига да привлича повече туристи… Твоите патила бяха добре дошли за техния бизнес. Каква ирония! Впрочем… — Кинард погледна неловко към спътницата си — извини ме. Не исках да засягам чувствата ти.
Ким взе една пръчка и разрови купчината отломки, останали от замъка. От силната горещина металните предмети се бяха изкривили до неузнаваемост.
— Няма нищо. Знаеш ли какво си мисля по повод ламтежа към богатство, за който говориш? Ето, в тази къща се пазеше цялото материално наследство, съхранено от дванайсет поколения Стюартови — обясни младата жена. — Нищо не е останало от него. Нищо.
— Съжалявам. Не исках да те разстроя.
— Не си, наистина. Като си помисли човек, за всичко струпано в замъка не бих дала и пукнат грош. Суета. Нямаше уникални книги, скулптури, творения на изкуството, за които да съжалявам. Нямаше дори и една прилична картина с изключение на портрета на Елизабет, който успях да запазя. Съжалявам само за свързаните с нея писма и документи, които бях намерила. Изгубих и тях, вече имам само копия на две, които направиха в Харвардския университет. Сега те са единственото доказателство, че Елизабет е била свързана с лова на вещици, а това не е достатъчно, за да убедя повечето историци.
Известно време гледаха пепелището. Накрая Кинард побутна лекичко младата жена по рамото и те мълчаливо тръгнаха към колата. Много скоро бяха в лабораторията.
Ким отключи. Прекосиха приемната и тя отвори и вътрешната врата. Кинард остана смаян. Вътре нямаше нищо.
— Къде е апаратурата? — изненада се той. — Мислех, че тук има лаборатория.
— Да, имаше — потвърди Ким. — Но казах на Стантън незабавно да изнесе всичко, или в противен случай ще дам оборудването на някоя благотворителна организация. Той предпочете да си върне поне част от изгубеното — горкият, май и неговите илюзии изгоряха, заедно с не малко от вложените пари…
Кинард махна с ръка. Стъпките му отекнаха в помещението.
— Винаги можеш да го превърнеш в гимнастически салон — опита се той да разведри атмосферата.
— Предпочитам да си направя ателие — усмихна се Ким.
— Сериозно ли говориш?
— А защо не? Не случайно ти казах одеве, че ми се въртят разни идеи за смяна на работата… Наистина го мисля.
Скоро излязоха от лабораторията. Мястото не приканваше към приятни спомени и те с облекчение се отправиха към къщата.
— Ще бъде срамота, ако събориш тази сграда — рече Кинард. — Станала е за чудо и приказ.
— Да, уютно е — съгласи се младата жена. Влязоха в хола.
— Дали някога ще поискаш отново да живееш тук? — попита той.
— Може би… Някой ден. А ти? Ти смяташ ли, че някой ден би могъл да живееш в такава къща?
— Естествено! — възкликна мъжът. — След дежурството в тукашната болница ми предложиха постоянно място. Обмислям не на шега дали да не приема. Ще бъде идеално да живея тук. Но сигурно е малко самотно.
Ким се взря в лицето му. Той вдигна предизвикателно вежди.
— Това предложение за женитба ли е? — попита младата жена.
— Може и така да се тълкува — отвърна уклончиво Кинард, като си придаде тайнствен вид.
— Дали да не проверим чувствата си? Хайде пробно да идем заедно на ски! — Ким го гледаше изпод вежди, а ъгълчетата на устните и се извиха в лека, закачлива усмивка.
Кинард също не издържа и широко се засмя.
— Новото ти чувство за хумор ми допада. Сега вече се шегуваш и с онова, което за теб е важно. Наистина си се променила.
— Дано — отговори младата жена. — Отдавна трябваше да го направя. — Тя махна към портрета на Елизабет. — Трябва да благодаря на нея — тъкмо тя ми показа, че съм длъжна да го сторя, и ми вдъхна смелост. Никак не е лесно да загърбиш старите навици. Дано само и занапред си остана такава, каквато съм днес, а ти — да намериш общ език с мен.