Младата жена примига и погледна отново портрета. Усмивката си беше там и придаваше на образа някаква мистична загадъчност.
Изумена, Ким се приближи неуверено. Светлосенките в ъгълчетата на устата сякаш оживяха. Младата жена тръсна глава и се усмихна, осъзнала, че в образа на жената от портрета се отразяват собствените и възприятия.
Обърна се и се взря в гледката през прозореца, разкриваща се пред Елизабет от мястото и над камината. И сякаш виждаше света едновременно през своите, и през нейните очи. Ето тук бе стояла преди много години Елизабет. Тук бе се радвала на децата си, тук беше тръпнала в очакване на мъжа си. Между тези стени бе преминал краткият и живот…
Днес Ким бе на нейните години. Бе преминала през своите изпитания, възторзи и разочарования, бе се борила със себе си и бе станала по-уверена и по-силна. Вече можеше да се върне тук без страх — раните заздравяваха, сенките на миналото се бяха успокоили. Салемският ад бе свършил.
Можеше да посрещне бъдещето с усмивка — онази горда и самоуверена усмивка, която бе съзряла в ясните зелени очи на жената от портрета.