— Не знаех — каза Ким.
— Какво смятате с брат ти да правите с имота?
— Засега нищо — рече младата жена. — Поне докато Брайън не се прибере от Англия — там се занимава с корабите на семейството. До година-две трябва да се върне в Щатите, тогава ще му мислим. За беда наследството се е превърнало в бездънна яма — плащаме луди данъци, а и поддръжката ни излиза доста солено.
— Дядо ти в старата къща ли е живял? — поинтересува се Едуард.
— О, не — възкликна Ким. — В нея от години не живее никой. В съседство с първоначалния имот Роналд Стюарт е купил огромен парцел, където е построил по-голяма къща, а старата е оставил за наематели и за прислугата. През годините по-голямата къща многократно е била събаряна и преустройвана. За последен път е ремонтирана някъде в началото на века. Дядо живееше в нея. Всъщност по-точно е да кажа „ширеше се“, защото постройката наистина е огромна.
— Старата къща сигурно има историческа стойност — отбеляза Едуард.
— Искаха да я купят и институтът „Пийбоди-Есекс“ в Салем, и Дружеството за опазване на старините в Нова Англия със седалище в Бостън. Но майка ми не дава и да се издума за продажба. Мен ако питаш, се страхува, че онази история със салемските вещици отново ще се разчуе.
— Лошо — отбеляза Едуард.
Пак беше започнал да заеква. Ким го погледна. Явно набираше смелост да я пита нещо, макар и да се преструваше, че гледа перуанците.
— Какво има? — попита младата жена. Долавяше притеснението му.
— А, нищо — отвърна Едуард някак напрегнато. Позамисли се и подхвана: — Извинявай, знам, че нахалствам. Ако ми откажеш, няма да ти се сърдя.
— Стига си увъртал, изплюй камъчето — подкани го младата жена — вече се притесняваше какво ли ще и каже той.
— След като прочетох книгите, за които ти споменах — каза плахо Едуард, — ми се ще да видя старата къща. Знам, че може би е нахално да искам такава нещо, но…
— О, на драго сърце ще ти я покажа — отвърна с облекчение Ким. — Тази събота нямам дежурство. Стига да искаш, можем да отскочим с колата. Ще взема ключовете от адвокатите.
— Не ти ли създавам прекалено големи главоболия? — примигна Едуард.
— Ни най-малко.
— В събота става — кимна той. — Дали в знак на благодарност да не те поканя в петък на вечеря?
Ким се усмихна.
— Приемам. Но май е време да се прибираме. Утре смяната ми започва доста рано, в седем и половина.
Слязоха от циментовата стена и тръгнаха бавно към входа на метрото.
— Къде живееш? — поинтересува се Едуард.
— На Бийкън Хил — отговори младата жена.
— Чувал съм, че кварталът е страхотен.
— Близо е до болницата — отвърна Ким, — А и жилището е много хубаво. За жалост през септември трябва да се изнеса — съквартирантката ми се омъжва, а наемателка е тя.
— И аз съм в същото положение — рече Едуард. — Живея в прекрасен апартамент на третия етаж в частна кооперация, но собствениците чакат дете и имат нужда от стаите. Затова и аз трябва да се изнеса до първи септември.
— Колко жалко!
— Е, не е болка за умиране — каза Едуард. — Вече от няколко години все се каня да се преместя, но непрекъснато отлагам.
— Къде се намира апартаментът? — поинтересува се младата жена.
— На две крачки оттук. Стига се пеша. — Сетне Едуард добави колебливо: — Защо не ми дойдеш на гости?
— Някоя друга вечер — отказа Ким. — Нали ти обясних, трябва да ставам рано.
Излязоха при входа на метрото. Ким се извърна и се взря в светлосините очи на Едуард. Онова, което видя, и хареса — откри чувствителност.
— Радвам се задето поиска да видиш старата къща — отбеляза младата жена. — Знам, че не ти е било никак лесно. И на мен щеше да ми е трудно. Всъщност вероятно нямаше да се престраша да помоля.
Едуард се изчерви. После прихна.
— Е, определено не съм Стантън Луис — каза той. — Доста смотан съм си.
— Тук си приличаме доста — рече младата жена. — Но да ти призная, според мен изобщо не си чак такъв темерут, какъвто се изкарваш.
— Браво на теб! — усмихна се пак Едуард. — Успяваш да направиш така, че да не се притеснявам, а това не е никак малко, при положение, че се познаваме едва от няколко часа.
— Чувствата са взаимни — отбеляза Ким.
Стиснаха си ръцете. Сетне младата жена се обърна и забърза надолу към метрото.
СЪБОТА, 16 ЮЛИ 1994 ГОДИНА
Едуард спря колата на Бийкън Стрийт и притича до входа на кооперацията, където живееше Ким. Натисна звънеца на домофона и се заоглежда дали няма да го глобят за неправилно паркиране — чиновниците от общината се славеха като големи сатрапи.