Ким и Едуард отново обиколиха къщата — този път я огледаха с мисълта да видят дали в нея може да се живее. Едуард се ентусиазираше все повече, Ким също се запали.
— Каква по-прекрасна възможност да живееш така близо до корените си! — продължи разпалено мъжът. — Тук си на своя земя, тук е историята на твоя род, а и тази къща е направо великолепна! На твое място изобщо нямаше да се колебая.
— Утрото е по-мъдро от вечерта, утре ще решавам — отвърна тя. — Идеята не е лоша, но трябва да се посъветвам и с брат си. В края на краищата сме съсобственици.
— Има обаче нещо, което ме озадачава — подхвана пак Едуард и огледа за трети път кухнята. — Къде ли са държали храната?
— Сигурно в мазето — предположи Ким.
— Стори ми се, че няма мазе — рече Едуард. — Когато пристигнахме, огледах отвън постройката и не видях врата към мазе. Не откривам и стълбище, което да води надолу.
Ким заобиколи дългата маса и дръпна износения килим от сизал.
— Влиза се от тук — погледна го тя засмяно. — Много е тайнствено, нали? Направо крими…
Наведе се, пъхна пръст в халката, вдълбана в пода и вдигна капака, който положи върху дюшемето. Надолу към мрака водеше стълба. Откъм тъмния отвор лъхна студ.
— Помня я прекрасно — рече младата жена. — Навремето, когато бяхме малки, брат ми все се заканваше да ме затвори в мазето. Беше се побъркал по тази дупка в пода.
— Страхотно братле имаш — поклати глава Едуард. — Нищо чудно, че си страдала от страхова невроза. Всеки би изпаднал в ужас.
Наведе се и се опита да надзърне в мазето, но видя само пространството под отвора.
— Правеше го на шега — възрази Ким. — Колкото да се заяжда. Забраняваха ни да идваме тук и той беше наясно, че вече се страхувам. Нали знаеш как децата обичат да се плашат взаимно.
— В колата имам електрическо фенерче — каза Едуард. — Ще изтичам да го донеса.
Върна се с фенерчето и слезе по стълбата в мазето. Погледна нагоре и попита Ким дали ще дойде и тя.
— Налага ли се? — засмя се младата жена, но слезе и застана до Едуард.
— Студено и влажно, мирише на плесен — рече мъжът.
— Така е — съгласи се Ким. — Какво правим тук?
Мазето беше тясно. Заемаше пространството само под кухнята. Стените бяха иззидани от гладък камък, почти не се виждаше мазилка. Подът беше пръстен. До стената в дъното имаше хамбари със стени от дъски или плочи. Едуард отиде при тях и ги освети с фенерчето. Ким застана до него.
— Беше права — рече мъжът. — Тъкмо тук са държали храната.
— Каква според теб е била тази храна? — поинтересува се младата жена.
— Сигурно ябълки, царевица, пшеница и ръж. Може би и млечни продукти. Съхранявали са пушените бутове горе, по всяка вероятност в пристройката.
— Интересно — промърмори Ким без особен ентусиазъм. — Видя ли каквото искаше да видиш?
Мъжът се надвеси над един от хамбарите и взе малко от твърдата почва. Стисна я между пръстите си.
— Влажна е — рече той. — Не съм ботаник, но съм готов да се обзаложа, че това е идеалната среда за развитието на Claviceps purpurea.
Заинтригувана, Ким попита дали това може да бъде доказано. Едуард вдигна рамене.
— Възможно е — отговори той. — Всичко зависи от това дали в почвата има спори на Claviceps. Ако вземем проби, ще помоля един приятел ботаник да ги погледне.
— Предполагам, че в замъка все ще намерим някакви съдинки.
— Хайде да идем да ги потърсим — предложи Едуард. Излязоха от старата къща и се запътиха към замъка. Времето беше хубаво и решиха да идат пеш. Тревата им стигаше до коленете. Миришеше на лято — край тях подкачаха скакалци, гонеха се пеперуди. Сякаш времето бе спряло — само стъпките им нарушаваха тишината.
— Виждам зад дърветата вода — обади се по едно време Едуард.
— Това е река Данвърс — обясни младата жена. — Едно време моравата стигаше чак до брега.
Колкото повече се приближаваха към замъка, толкова по-омагьосан се чувстваше Едуард.
— Оказва се, че е още по-внушителен, отколкото ми се стори в началото — възкликна мъжът. — Господи, има дори защитен ров!
— Казвали са ми, че архитектурата е заимствана от замъка Шамбор във Франция — поясни Ким. — С формата на буквата „П“ е, едното крило е за гости, а другото — за прислугата.
Минаха по моста над пресъхналия ров. Докато Едуард се възхищаваше на готическите орнаменти по вратата, Ким се зае с катинара.
Минаха през входното антре с дъбова ламперия и после влязоха през арката в балната зала. Беше наистина огромна, с готически камини в двата края, заемаше цели два етажа. Между големите като в катедрала прозорци в дъното започваше стълбище. Над него се виждаше прозорец със стъклопис и светлината, струяща отвън, изпълваше стаята със странно златисто сияние. Едуард ахна.