Вдигна картината, но преди да я е понесъл, младата жена му напомни за съдините, които бяха дошли да вземат от замъка. Двамата влязоха в кухнята. В долапа Ким намери три пластмасови кутии с капаци.
На тръгване Ким настоя тя да носи произведението на изкуството — беше с тясна рамка и не тежеше.
— Чувствам се някак странно. Но ми е хубаво — развълнувано каза младата жена, докато крачеха към старовремската постройка. — Все едно съм открила родственица, която не съм виждала цяла вечност.
— Наистина невероятно съвпадение — съгласи се Едуард. — Още повече че дойдохме тук именно заради Елизабет.
Ким спря като закована. Хванала картината пред себе си, се взря в лицето на Едуард.
— Какво има? — попита той.
— Спомних какво я е сполетяло — преглътна мъчително младата жена. — Като си помислиш само — да бъдеш обвинен във вещерство, да те изправят пред съд, а после да те обесят!
Ким си представи, че стои пред бесило, окачено на дърво и всеки момент и предстои да умре. Потрепери. Сетне подскочи, сякаш усетила как въжето я докосва.
— Добре ли си? — попита Едуард — беше отпуснал длан върху рамото и.
Ким поклати глава и си пое дълбоко въздух.
— Изневиделица ме връхлетяха странни мисли — призна си тя. — Представих си как ще се чувствам, ако съм осъдена на смърт чрез обесване.
— Я ти носи кутиите — прикани Едуард. — А аз ще взема картината.
Продължиха нататък.
— Сигурно е от жегата — каза след малко мъжът, за да разведри обстановката. — Или си гладна. И си дала воля на въображението си.
— Това, че намерихме картината, наистина ми подейства много силно — призна младата жена. — Сякаш Елизабет се опитва да ми каже през столетията нещо… вероятно да възстановя доброто и име.
Едуард я погледна, както вървеше през избуялата трева.
— Сериозно ли говориш? — попита той.
— Да — потвърди Ким. — Според теб е съвпадение, че сме намерили картината. Според мен не е просто съвпадение. Струва ми се изумително. Едва ли е чиста случайност. Това все би трябвало да означава нещо.
— Внезапен пристъп на суеверност, или винаги си си такава? — изненада се мъжът.
— И аз не знам. Само се опитвам да осмисля станалото.
— Вярваш ли в отвъдното? — поинтересува се Едуард.
— Не съм се замисляла — призна младата жена. — А ти вярваш ли?
Той се засмя.
— Говориш като психиатър, който на въпроса отговаря с въпрос. Не, не вярвам в свръхестественото. Аз съм учен. Вярвам в онова, което може да бъде доказано с разума и възпроизведено чрез опити. Не съм набожен. Нито съм суеверен и вероятно ще си помислиш, че съм циник, защото според мен двете неща са свързани.
— И аз не съм особено религиозна — рече Ким. — Но въпреки това донякъде вярвам в свръхестествените сили.
Бяха стигнали старата къща. Ким държа вратата, докато Едуард внесе картината във всекидневната. Когато я вдигна над камината, тя покри идеално очертанията на петното, останало от дима.
— Оказахме се прави ако не за друго, то поне за това къде е била окачена — отбеляза мъжът. Остави платното върху лавицата над камината.
— Ще имам грижата никой повече да не я маха оттук — отсече Ким. — Елизабет заслужава да се върне в къщата.
— Това означава ли, че си решила да ремонтираш постройката?
— Може би да — потвърди младата жена. — Но първо трябва да го обсъдя със семейството си и най-вече с брат си.
— Да, мисля, че наистина трябва да го сториш — замислено произнесе Едуард.
Грабна от Ким пластмасовите кутии и тръгна към мазето, за да вземе проби от почвата. На вратата спря и рече с делова усмивка:
— Открия ли долу Claviceps purpurea, ще бъда сигурен в едно: тази информация ще разсее поне малко пелената на свръхестественото, с която са обвити съдебните процеси срещу салемските вещици.
Ким не отвърна. Погълната от мислите си, гледаше като хипнотизирана портрета на Елизабет.
Едуард сви рамене. Влезе в кухнята и се спусна във влажния студен мрак на зимника.
ПОНЕДЕЛНИК, 18 ЮЛИ 1994 ГОДИНА
Както винаги, лабораторията на Едуард Армстронг в Медицинския център към Харвардския университет на авеню Лонгфелоу приличаше на кошер. Хора в бели престилки сновяха във всички посоки между лъскавата свръхмодерна апаратура, стъписваща с футуристичния си вид. Но само външен човек би останал с впечатлението, че тук цари пълен хаос. За посветените си беше ден като, всеки друг, в който науката прави поредната, белязана с пот и мъки стъпка напред към неизвестното.
Макар че Едуард не беше единственият учен, работещ в тези кабинети, никому не би хрумнало да ги нарича другояче, освен с шеговитото „форт Армстронг“. Той властваше там като некоронован крал. Носеше му се славата на гений в синтетичната химия и неврологията, затова и молбите за постъпване на работа, за докторати, за следдипломна квалификация буквално валяха и превишаваха многократно възможностите, които Едуард с триста мъки успяваше да осигури при тази хронична липса на пространство и бюджет.