— Звучи любопитно — отбеляза Кевин, след като Едуард завърши разказа си. Изправи се и навлажни малко от пробите.
— Казах си, че ще излезе добър материал за списание „Сайънс“ или „Нейчър“ — допълни другият мъж. — Стига да намерим спори на Claviceps purpurea.
Кевин плъзна мократа купчинка пръст под микроскопа и се взря.
— Тук има колкото щеш спори, но това си е съвсем в реда на нещата.
— Кой е най-сигурният начин да провериш дали са Claviceps? — поинтересува се приятелят му.
— Съществуват много начини — отвърна биологът. — Бързаш ли с отговора?
— Да, много.
— За изследвания на ДНК се иска известно време — уточни Кевин. — Във всяка проба има от три до пет хиляди различни гъбички. А най-сигурният начин е да направим посявка, за да видим дали ще получим Claviceps. Лошото е, че това не е толкова просто. Но ще опитам.
Едуард се изправи.
— Ще ти бъда признателен.
Ким поспря да си поеме дъх, и вдигна ръка в ръкавица, за да отмести с гола китка косата от челото си. Както винаги в интензивното хирургическо отделение на университетската болница не можеха глава да вдигнат от работа, интересна, но и напрегната. Ким беше капнала от умора — добре, че смяната и свършваше след двайсетина минути. Тъкмо да си отдъхне малко, и в отделението влезе Кинард Монихан, който водеше пациент. Ким, както и другите медицински сестри, възползвали се, че за миг са останали без работа, за да си починат, а също и един анестезиолог веднага му се притекоха на помощ, за да настанят новопостъпилия.
Докато работеха, Ким и Кинард избягваха да се гледат. Ким обаче остро усещаше присъствието му, особено когато се оказваха един до друг. Кинард беше висок, стегнат мъж на двайсет и осем години с остри черти на лицето. Стъпваше гъвкаво и приличаше по-скоро на боксьор по време на тренировка, отколкото на лекар насред хирургическо отделение.
След като настаниха пациента, Ким се отправи към регистратурата. Усети, че някой я хваща за ръката, обърна се и видя тъмните напрегнати очи на Кинард.
— Още ли ми се сърдиш? — попита той.
Не се притесняваше да си оправя личните отношения насред интензивното отделение. Ким изтръпна и извърна поглед. В душата и нахлуха противоречиви чувства.
— Само не ми казвай, че дори не искаш да разговаряш с мен — подхвана пак младият лекар. — Не съм очаквал, че си толкова злопаметна. В края на краищата не се е слу…
— Предупредих те! — пресече го Ким, след като си възвърна дар-словото. — Казах ти, че всичко ще се промени, ако отпрашиш за риба тъкмо когато сме се уговорили да отскочим до Мартас Винярд. А ти си взе шапката и замина!
— Нямахме твърда уговорка — възрази Кинард. — А и не очаквах доктор Марки да ме покани на риболов.
— Ако наистина нямахме твърда уговорка — тросна се младата жена, — защо тогава ходих да моля да ми дадат почивен ден? И защо се обадих на приятелите на майка ми и баща ми, за да уредя да преспим в тяхното бунгало?
— Само веднъж го спомена между другото — упорстваше младият мъж.
— Два пъти — поправи го Ким. — И втория път ти казах за бунгалото.
— Слушай — не се сдържа Кинард. — Беше важно да отида на излета. Доктор Марки е вторият човек в отделението. Дори и да е станало малко недоразумение, защо го правиш на въпрос?
— Най-лошото е, че изобщо не се чувстваш виновен — укори го Ким с поруменяло лице.
— Не виждам за какво да ти се извинявам!
— Твоя работа — отсече Ким и понечи да тръгне.
Но Кинард я хвана отново за ръката.
— Не се разстройвай, де — примоли се той. — Мислех си, че вече ти е минало. Хайде да го обсъдим в събота вечер. Не съм дежурен. Ще вечеряме, можем да идем и на театър.
— Съжалявам, но имам други планове — не искаше и да чуе младата жена.
Не беше вярно, но тя бе усетила как на гърлото и засяда буца. Мразеше разправиите, те я хвърляха в паника и я изваждаха от равновесие, но сега огорчението и взе връх.
Кинард я зяпна с отворена уста.
— А, такава ли била работата! — възкликна той с присвити очи. Лицето му помръкна.
Ким преглътна — бе усетила, че гневът на лекаря набира сила.
— Тази игра е за двама — подметка Кинард. — Тъкмо си бях харесал едно момиче. Сега ми е паднал случай да му определя среща.
— Кое? — не се сдържа Ким и веднага съжали.
Кинард се ухили лукаво и я подмина. Притеснена, че е изгубила самообладание, младата жена побърза да се скрие в служебната стая. Трепереше като листо. Пое си няколко пъти дълбоко въздух и едва тогава почувства, че е готова да се върне на работа. Тъкмо в този момент вратата се отвори и влезе нейната съквартирантка Марша Кингзли.
— Без да искам, чух преинтересния разговор — каза тя. Беше дребничка остроумна жена с гъста като грива кехлибарена коса, която в болницата носеше прибрана на кок. Двете с Ким бяха не само съквартирантки, но и бяха учили заедно в колежа.