Върна се при Марк и Джордж и им каза, че ако им трябва, могат да я намерят в централната къща.
— Засега имаме предостатъчно работа — отвърна Марк. — Но утре ще се наложи да поговорим. Ще ми дадете ли телефона си?
Ким му написа и домашния, и служебния си телефонен номер. После излезе, качи се на колата и отиде в замъка. Бе решила да отдели малко време, за да се порови заради Елизабет из старите документи.
Отвори входната врата и я остави открехната, в случай че Марк и Джордж дойдат да я търсят. Вече в замъка се запита откъде ли да започне — дали от тавана или от винарската изба. Спомни си товарителницата от XVII век, която бе намерила в събота в избата, и си каза, че е по-добре да се върне там.
Мина през балната зала, прекоси и трапезарията и отвори тежката дъбова врата. Докато слизаше по гранитните стъпала, чу как вратата се захлопва с глух трясък зад гърба и.
Закова се на място. Най-неочаквано си даде сметка, че сега, когато Едуард не е с нея, е съвсем различно да е сама в огромната стара къща. Чуваше приглушено скърцащите и стонове. Обърна се рязко и погледна вратата с необяснимата уплаха, че се е залостила и сега е хваната като в капан в подземието. — Я не ставай за смях! — скастри се на глас младата жена. Но не успя да се отърси от тревогата. С несигурни стъпки се изкачи обратно по стъпалата. Облегна се на вратата и, както и беше очаквала, тя се отвори. Ким я остави още веднъж да се захлопне. Укори се, че е дала воля на развихреното си въображение, пак слезе във винарската изба и отиде в дъното. Тананикаше си, сякаш да увери самата себе си, че не се бои, но всъщност не и беше до песни. Колкото и да се опитваше да си вдъхва кураж, отново усети сковаващ страх. Въздухът в огромната къща беше спарен, притискаше дробовете и Ким едва си поемаше дъх. Вместо неподвижна тишина, напрегнатият и слух долавяше неясни шумове, сякаш нечие стаено присъствие витаеше в изоставения дом. Наложи си да не се поддава на паниката и с решителна стъпка се отправи към кантонерката с документите.
Почти веднага си даде сметка колко трудно ще и бъде да прегледа родовия архив. Документите сякаш нямаха чет. Всяко чекмедже бе задръстено с хартийки и се налагаше Ким да ги преглежда лист по лист. Много от тях бяха писани на ръка и се четяха трудно. Върху други беше невъзможно да се открие дата. Сякаш това беше малко, светлината на лампите беше съвсем мъждива. Ким реши, че за друг път, слиза ли във винарската изба, ще си носи допълнително осветление.
С надеждата да открие все пак някакъв ред, младата жена започна да отваря наслуки чекмеджетата — дано се натъкне на нещо по-старо. Първото откритие направи в чекмеджето на писалище, сложено до вратата за коридора.
Попадна на цяла връзка товарителници, прихванати с конец. Бяха писани на ръка, ала почеркът беше чист и четлив и всички носеха дата. Отнасяха се предимно за търговията с кожи, дървен материал, риба, ром, захар и зърно. Насред връзката стърчеше плик. Беше адресиран до Роналд Стюарт. Почеркът бе различен — небрежен и разкривен.
Ким отнесе плика в коридора, където светлината беше по-силна. Извади писмото и го разгърна. Беше от 21 юни 1679 година. Четеше се трудно.
Драги ми господине,
Минаха няколко дни, откак пристигна писмото Ви. Дълго разговарях със семейството си по повод на това, че сте си харесали нашата обичана щерка Елизабет, много остроумно момиче. Ако такава е волята Божия, ще Ви я дадем за жена, при положение, че ми осигурите работа и помогнете да се преместя със семейството си в град Салем. Опасявам се, че заради индианските набези е опасно да живеем в Андовър и това ни създава много тревоги. Ваш покорен слуга Джеймс Фланаган.
Ким пъхна бавно писмото обратно в плика. Беше изненадана, направо стъписана. Не се смяташе за феминистка, обаче това писмо я обиждаше и засягаше достойнството и. Излизаше, че за Елизабет са водили унизителен пазарлък… Симпатията и съчувствието и към тази жена се засилиха още повече.
Ким се върна в приличното на затворническа килия помещение, сложи писмото върху писалището, където го беше намерила, и се зае да преглежда по-внимателно чекмеджето. Забравила за времето, тя се взираше трескаво във всяко късче хартия. Натъкна се на още няколко документа от онова време, ала не откри повече писма. Това обаче не я разколеба и тя се прехвърли на второто чекмедже. Тъкмо тогава чу отчетлив звук от стъпки над главата си.
Застина като попарена. Смътният страх, обзел я на идване във винарската изба, отново я обля с все сила. Сега обаче той бе подклаждан от съзнанието, че е сама в огромната злокобна къща и от угризенията на съвестта, че е нахлула грубо в едно забранено, смутно, отминало време. В чужд живот.