Въображението и съвсем се развихри, когато стъпките минаха точно над нея, и младата жена си представи, че се приближава ужасен призрак — може би призракът на покойния и дядо, дошъл да търси възмездие, задето толкова безочливо и безогледно се опитва да разбули строго пазени тайни.
Стъпките се отдалечиха, сетне се сляха със скърцането и стоновете на къщата. На Ким и идеше да хукне накъдето и видят очите и да избяга от подземието. А може би е по-добре да се скрие зад кантонерките и писалищата? Бе обзета от такава паника, че продължи да стои като закована. След малко набра смелост, прокрадна се на пръсти до вратата на избата и надзърна към коридора, водещ към гранитното стълбище. Тъкмо тогава вратата на подземието изскърца и се отвори. Младата жена не я виждаше, но беше сигурна, че не и се е счуло.
Вцепенена от страх, загледа безпомощно как изникват черни обувки и панталони, които неумолимо слизат по стъпалата. Някъде по средата на стълбището спряха. Силуетът се надвеси и към Ким надзърна лице, което не се виждаше ясно заради струящата отзад светлина.
— Ким! — извика Едуард. — Долу ли си?
Младата жена не успя да стори друго, освен да си поеме дълбоко въздух. Дотогава не си беше давала сметка, че е затаила дъх. Облегна се на стената на избата, за да не се свлече, тъй като нозете и се подкосяваха, и извика на Едуард, та той да разбере къде е. След броени секунди рамката на вратата се изпълни от едрото му тяло.
— Изкара ми ангелите — изрече Ким с възможно най спокоен тон.
Сега след като видя, че из къщата всъщност се е разхождал Едуард, вече се чудеше с каква сила я бе разлюлял страха, който бе изпитала само допреди миг.
— Извинявай — усмихна се той смутено. — Не исках да те изплаша.
— Защо не се обади по-рано? — попита Ким.
— Виках те няколко пъти — отвърна Едуард. — Първо, след като влязох през входната врата, после и от балната зала. Явно в избата не се чува.
— Сигурно — съгласи се младата жена. — Всъщност какво правиш тук? Изобщо не те очаквах.
— Търсих те в апартамента — обясни Едуард. — Марша ми каза, че си дошла с колата, за да се уговориш за ремонта. Нещо ме прихвана и реших да дойда и аз. Чувствам се отговорен, нали аз те подтикнах към това решение.
— Много мило от твоя страна — благодари му сухо Ким — сърцето и биеше като обезумяло.
— Наистина съжалявам, че те стреснах — повтори пак Едуард.
— Нищо, не се притеснявай — успокои го младата жена. — Аз съм си виновна, връхлетяха ме какви ли не фантасмагорични видения и се оставих собственото ми въображение да ме парализира. Като чух стъпки реших, че е някакъв призрак!
Едуард направи страховита физиономия и сви пръсти, все едно са ноктести лапи. Ким закачливо го бутна по рамото:
— Само не ми казвай, че е смешно!
И на двамата им олекна. Напрежението се беше разсеяло.
— Значи си започнала да проучваш историята на Елизабет Стюарт — подхвана Едуард и се наведе над отвореното чекмедже на писалището. — Намери ли нещо?
— Да — отвърна Ким.
Заобиколи писалището и му подаде писмото на Джеймс Фланаган до Роналд Стюарт. Едуард извади внимателно пожълтелия лист от плика. Доближи го до светлината и зачете.
— Набези на индианците в Андовър, виж ти! — изненада се той. — Представяш ли си? В ония времена животът определено е бил доста по-различен. — Едуард дочете последните редове и въздъхна. — Невероятно.
— Не си ли възмутен поне малко? — учуди се младата жена.
— Защо пък да съм възмутен? — изненада се той.
— Аз съм възмутена от дън душа. Клетата Елизабет, имала е много по-малка власт над горчивата си участ, отколкото предполагах. Баща и направо я е спазарил. Унизително е!
— Според мен избързваш с изводите — укори я Едуард. — През XVII век наистина не са разполагали с нашия избор. Животът е бил много по-тежък. Хората са били принудени да се обединяват, за да оцелеят. И вероятно затова интересите на отделния човек не са се зачитали особено.
— Това не означава, че може да спазаряваш живота на дъщеря си — възрази Ким. — Баща и се е отнасял с нея като с имота си, все едно е крава или нива.
— Мен ако питаш, отдаваш прекалено голямо значение на това писмо — каза Едуард. — Баща и и Роналд наистина са се споразумели за този брак, обаче това не значи, че Елизабет е нямала право на мнение и не е казала дали иска да се омъжи за Роналд. Пък и сигурно камък и е паднал от сърцето при мисълта, че може да помогне на родителите си и да им облекчи живота.
— Може би си прав — съгласи се младата жена. — Лошото е, че знам какво в крайна сметка я е сполетяло.