— Е, без да изпадам в крайности… — призна си баща и. — Но майка ти наистина се притеснява, така че не се забавлявай с тези неща. Животът и и бездруго не е лек, защо да я обременяваме излишно?
Ким се сдържа и не каза нищо — при тези обстоятелства и беше трудно да укорява баща си. Все пак си призна, че Елизабет не само я интересува, но и е и симпатична.
— Какво толкова и е симпатичното? — сопна се раздразнено баща и.
— Намерих портрета и във винарската изба на дядо — поясни младата жена. — Така разбрах, че тя наистина е съществувала. Очите и дори са били със същия цвят като моите. После си спомних какво я е сполетяло. Едва ли е заслужавала да я обесят. Как човек да не и съчувства!
— Знам за картината — рече баща и. — Какво обаче си търсила ти във винарската изба?
— Нищо особено — вдигна рамене дъщерята. — Просто разглеждах. Наистина много странно съвпадение, че намерих портрета на Елизабет — напоследък ми попаднаха някои книги за лова на вещици в Салем. И онова, което научих, само засили симпатиите и състраданието ми. Много скоро след съдебните процеси срещу жените почти всички се разкайват. Дори в ония години е било ясно, че са били убити невинни хора.
— Не всички са били невинни — възрази баща и.
— И мама подметна нещо от този род — каза Ким. — Какво е направила Елизабет, та намекваш, че не е била невинна?
— Ставаш досадна — скастри я баща и. — Не знам подробности, но баща ми ми е казвал, че както личи, се е занимавала с окултизъм.
— По-точно?
— Обясних ти вече, млада госпожице, не знам! — тросна се ядосано баща и. — Стига си подпитвала.
„…И се прибирай в стаята си“, допълни наум Ким. Дали баща и някога щеше да проумее, че тя вече е зрял човек, и щеше да се държи с нея по съответния начин?
— Чуй ме, Кими — подхвана той вече по-примирително. — За твое добро не рови в миналото. Само ще навлечеш неприятности и на нас, и на себе си.
— Не искам да ти противореча, татко — отвърна младата жена, — но би ли ми обяснил как това ще повлияе на моето добруване? Джон ахна и я погледна невярващо.
— Нека ти обясня какво мисля аз — продължи дъщерята с неприсъща за нея самоувереност. — Възможно е в онези години да е било позорно, че Елизабет е свързвана с лова на вещици в Салем. Не е изключено и това да е попречило на деловите начинания на семейството — все пак тъкмо мъжът и Роналд е основал предприятието „Маритим“, от което са се издържали доста поколения Стюартови, включително ние. Но ми се струва абсурдно и смехотворно до ден днешен да се срамуваме от тази история. Това петни не нас, а паметта на Елизабет! В края на краищата тя е сред основателите на рода — ако нея я нямаше, нямаше да ни има и нас. Дори само това ме изненадва! Как никой през цялото това време не е оспорил подобно смехотворно отношение…
— Явно си такава егоистка, че не можеш да го разбереш — просъска ядосано баща и. — Но поне помисли за майка си. Това я унижава и не е важно защо! Ако ти трябва причина да престанеш да се занимаваш с Елизабет — тази е достатъчна. И точка!
Ким вдигна капучиното, отдавна вече изстинало, и отпи. Нямаше смисъл да спори с баща си. Открай време беше безпредметно да се опитва да разговаря с него. В такива случаи думата имаше само той.
— Майка ти ми спомена още, че си решила да направиш някои промени в имението — допълни бащата, решил, че щом Ким мълчи, значи си е взела поука и е преглътнала съвета му да не се занимава с Елизабет. — Какво точно смяташ да предприемеш?
— Просто ще ремонтирам старата къща и ще се нанеса в нея. Докато говореше, баща и пак се зачете във вестниците. Накрая я попита само какво смята да прави с вещите на дядо си в замъка.
— Там няма да пипаме нищо — обясни Ким. — Поне докато Брайън не се прибере.
— Хубаво — одобри баща и и продължи да чете „Уол Стрийт Джърнъл“.
— Понеже стана дума за мама, тя къде е? — попита младата жена.
— Горе — отвърна баща и. — Не се чувства добре и не иска да вижда никого.
След няколко минути Ким излезе от къщата с тъжно, тревожно чувство — странна смесица от съжаление, гняв погнуса. Докато се качваше в колата, си помисли, че бракът на нейните родители е отвратителен, и се зарече не допуска никога да се хваща в капана на подобни отношения.
Излезе от алеята към къщата и подкара към Салем. Докато пътуваше, си каза, че колкото и да ненавижда лицемерието и лъжата между майка си и баща си, и тя самата е изложена на опасността да ги възпроизведе в брака си. Сигурно затова се гневеше на Кинард, че си позволява да ходи на риба и излети, без да се съобразява с нея.
Неочаквано се усмихна. Мрачните и мисли начаса бяха изместени от спомена за цветята, които Едуард и пращаше всеки ден. От една страна това я притесняваше, от друга обаче и напомняше, че той е човек от по-друга категория. В едно беше убедена: той не беше женкар. Според нея женкарите бяха самоуверени и напористи — като баща и и Кинард.