— Искате нещо, което търси всеки, влязъл в архива — отвърна чиновничката. Говореше и така, сякаш Ким идваше от някаква затънтена провинция. — Проблемът е, че за жалост такъв архив не съществува. Не се е запазила нито една стенограма от съдебните процеси срещу салемските вещици, изправени пред Върховния съд. Съхранили са се само отделни показания, дадени под клетва, но самите стенограми са изчезнали сякаш вдън земя.
— Жалко! — възкликна Ким. — А знаете ли случайно какво ще рече „окончателно доказателство“?
— Не съм юристка — отвърна чиновничката. — Но почакайте малко. Ще питам.
Жената пак излезе от помещението, След броени секунди се върна заедно с някаква дебелана, която носеше огромни очила, закрепени на месестия и широк нос.
— Питали сте какво означава „окончателно доказателство“ — подхвана втората чиновничка.
Ким кимна.
— Според мен е ясно — каза жената. — Означава неоспоримо доказателство. Тоест, доказателство, което не може да бъде оспорено и навежда на един-единствен извод.
— Така си и мислех — рече Ким.
Благодари на двете жени и пак се върна при документите. Преснима на копирната машина в ъгъла иска на Роналд да му бъдат върнати иззетите вещи и съдебното постановление. Прибра документите в плика и го върна на служителката.
Накрая отиде с колата в имението. Чувстваше се малко гузна, понеже беше обещала на Марк Стивънс да бъде там още сутринта, а сега наближаваше пладне. Докато вземаше последния завой на пътя към портата, видя през дърветата няколко камиони и микробуси, спрени при старата къща. Имаше и багер, както и купчина току-що изкопана пръст. Тя обаче не забеляза никакви хора — дори в багера.
Спря и слезе от колата. Пладнешката жега и прахолякът бяха потискащи, в носа я удари миризмата на току-що разкопана пръст. Ким затвори вратата на автомобила и затулила с длан очите си, за да не я ослепява слънцето, се взря в изкопа, който минаваше през моравата по посока на замъка. Тъкмо тогава вратата на старата къща се отвори и оттам излезе Джордж Харис. По челото му се стичаше пот.
— Добре, че дойдохте — рече той. — Точно се опитвах да се свържа с вас по телефона.
— Да не се е случило нещо? — притесни се Ким.
— В известен смисъл, да — отвърна с недомлъвки Джордж. — Елате да ви покажа. — Джордж махна на Ким да го последва при багера. — Наложи се да спрем — поясни той.
— Защо? — учуди се младата жена.
Джордж не отговори, само и показа изкопа. Ким я достраша да стъпи върху пръстта, да не би тя да поддаде, затова само се надвеси и надзърна. Изкопът беше много дълбок, към два и половина метра, и младата жена неволно възкликна. Отстрани на рова стърчаха коренища, наподобяващи метлички. Джордж я подкани да погледне края, където на няколко метра от къщата изкопът рязко спираше. Близо до дъното му Ким видя повредения край на дървен сандък, показващ се от стената на рова.
— Затова и спряхме — поясни Джордж.
— Какво е това? — попита недоумяваща Ким.
— Опасявам се, че е ковчег — каза мъжът.
— Боже мой! — ахна тя.
— Намерихме и надгробна плоча — продължи Джордж. — Много стара е.
Махна на Ким да заобиколи края на рова. От другата страна на купчината пръст имаше мръсна плоча от бял мрамор, оставена върху тревата.
— И под земята не беше изправена — рече Джордж. — Беше положена така и бе засипана с пръст. Той се наведе и избърса засъхналата пръст.
Ким неволно си пое дъх.
— Господи, това е надгробната плоча на Елизабет! — успя да пророни тя и поклати глава — съвпаденията ставаха прекалено много. Стори и се, че по небето пробягаха сенки, почувства се някак неуютно и по кожата и внезапно плъпнаха ледени мравки. Старата къща и зловещо зейналият изкоп с ковчега вътре сякаш излъчваха враждебност и скрита заплаха. Въпреки топлия ден Ким потрепери.
— Роднина ли ви е? — поинтересува се Джордж, откъсвайки я от мрачните мисли.
— Да — потвърди Ким, едва изцедила глас от гърлото си. Огледа надгробния камък. Приличаше по направа на надгробната плоча на Роналд и върху него бяха изписани единствено датите на раждането и смъртта на Елизабет.
— Знаехте ли, че гробът и е тук? — попита Джордж с едва прикривано любопитство.
— Дори не съм подозирала — поклати глава младата жена. — Съвсем наскоро разбрах, че не е погребана в семейното гробище.
— Какво да правим сега? — погледна я мъжът. — Трябва ви разрешение, ако смятате да местите гроба.
— Не може ли да го заобиколите? — попита Ким.
— Възможно е — отвърна Джордж. — Бихме могли просто да разширим изкопа. Да внимаваме ли да не би да изскочат и други гробове?