— Стига толкова, наслушах се — прекъсна го Ким. — Получих представа.
Донесоха им храната. И двамата замълчаха, докато келнерката им сервираше. Щом тя се отдалечи, пръв заговори Едуард.
— Лошото е, че това доказателство може да бъде всякакво и ти няма как да разбереш какво точно е било, докато не откриеш негово описание. Защо не погледнеш в архива на съда?
— И на мен ми хрумна същото — поясни Ким. — Но ми казаха, че не са се запазили никакви стенограми на онзи състав на Върховния съд.
— Лоша работа! — възкликна Едуард. — Значи това те връща към отчайващата купчина документи в замъка.
— Да — потвърди Ким без особен ентусиазъм. — А няма никаква гаранция, че и там ще намеря нещо.
Докато вечеряха, разговорът се прехвърли към по-делнични неща. Чак след десерта Едуард отново се върна към гроба на Елизабет.
— В какво състояние е трупът, запазил ли се е? — поинтересува се той.
— Не съм го виждала — отговори Ким — беше стъписана от този въпрос. — Ковчегът не беше отворен. Багерът просто с ударил края му и го е одраскал леко.
— Дали да не го отворим? — предложи Едуард. — Няма да е зле да взема проба, ако изобщо може да се вземе. Намерим ли остатъци от алкалоида, произвеждан от този нов вид гъбички, ще имаме неоспоримо доказателство, че дяволът в Салем всъщност е бил някаква си гъбичка плесен.
— Бива ли да предлагаш такова нещо! — възмути се Ким. — Последното, което искам, е да тревожа тленните останки на Елизабет.
— Пак се оставяш да те завладее суеверието — укори я Едуард. — Все едно да се обявиш срещу аутопсиите.
— Различно е — възрази младата жена. — Елизабет вече е погребана.
— Непрекъснато ексхумират покойници — напомни и ученият.
— Сигурно — съгласи се от немай-къде Ким.
— Дали утре да не дойда дотам с теб? Ще надзърнем заедно в ковчега.
— Трябва да си издействаш разрешение, за да ексхумираш трупа — напомни му младата жена.
— Багерът вече е свършил почти цялата работа. Нека утре погледнем, пък тогава ще му мислим.
След като излязоха от ресторанта, настъпи неловко мълчание. Едуард покани Ким в жилището си, но тя се колебаеше — неприятният финал на разговора я върна към притесненията от сутринта. Накрая решиха въпроса с компромис: разбраха се да отидат у Едуард и там да видят какво ще правят.
По-късно, докато седеше на канапето, Ким попита Едуард дали помни един свой студент — Кинард Монихан, който преди пет-шест години се е занимавал с научна работа в лабораторията му.
— Кинард Монихан — повтори Едуард, после затвори очи и се съсредоточи. — През мен минават много студенти. Всъщност да, помня го. Ако не ме лъже паметта, стана хирург.
— Да, за него ти говоря — потвърди Ким. — Нещо друго помниш ли?
— Бях разочарован, когато разбрах, че се е отказал от научната работа — отвърна Едуард. — Беше умно момче. Очаквах да се посвети на науката. Защо питаш?
— Ходех с него две-три години — рече Ким.
Тъкмо да му спомене за срещата в имението, когато Едуард я прекъсна.
— Значи сте били любовници? — попита я той.
— Може и така да се каже — отговори плахо тя.
Не беше нужно да е голям психолог, за да усети, че Едуард е разстроен. Промениха се и поведението му, и начинът му на говорене. Наложи се половин час да го успокоява и убеждава, че е скъсала с Кинард. Дори се извини, задето е споменала за него.
За да смени темата, попита Едуард дали е започнал да си търси ново жилище.
— Все се каня, но съм толкова затрупан с работа, че някак си не ми е до това.
— Ехей, няма да забележиш кога ще се изтърколи лятото! После ще нощуваш под звездите…
Вече ставаше късно, а нито Ким, нито Едуард отваряха дума за това къде ще нощува тя. Така решиха въпроса. Ким остана.
Докато лежаха един до друг в кревата, младата жена се сети как е подметнала на Кинард, че Едуард ще отиде да живее с нея в Салем. Беше го казала, колкото да се заяде, сега обаче идеята и се стори по-реална и примамлива. Връзката и с Едуард вървеше повече от добре. Освен това старата къща беше голяма — щеше да има място и за двамата. Пък и мястото беше отдалечено. Ким сигурно щеше да се чувства самотна там.
СЪБОТА, 23 ЮЛИ 1994 ГОДИНА
Ким се отърси постепенно от унеса. Още преди да е отворила очи, чу гласа на Едуард. Първо реши, че сънува, после обаче напълно се разсъни и си даде сметка, че звукът идва от съседната стая. Разтърка клепачи. Мястото в леглото до нея наистина беше празно. Часовникът показваше шест без петнайсет сутринта.