Жената се дръпна, стъписана от ужасяващата гледка.
— Можеше да ме предупредиш — каза с укор тя.
— Да, нямаше да е зле — засмя се притеснено Едуард.
За пръв път огледа критично главата. Да-а… Наистина си беше доста страшна. Кожата беше тъмнокафява, почти с цвят на махагон. Беше се спаружила и нагънала, разкривайки зъбите в зловеща усмивка. Косата беше изсъхнала и бе заприличала на метални стружки.
— Това пък какво е? — ахна Елинор. — Египетска мумия?
Едуард и разправи всичко от начало до край. Обясни и че иска да провери дали в черепа се е запазило нещо, от което да вземе проба.
— Я да видим дали ще позная — каза жената. — Искаш да подложиш пробата на масова спектрометрия, нали?
— Точно така — потвърди Едуард. — От гледна точка на науката ще бъде много изискано, ако сме в състояние да покажем пиковете, съответстващи на новите алкалоиди. Това ще докаже недвусмислено, че жената е погълнала от новите гъбички.
Елинор изтича до факултета по клетъчна биология, за да вземе инструменти за дисекция, а през това време Едуард отиде при студентите от горните курсове и асистентите, които се бяха явили в лабораторията и нервно обикаляха, чакайки да им обърне внимание. Той отговори на всичките им въпроси и ги разпрати да си вършат работата. Тъкмо тогава се върна и Елинор.
— Един анатом ми обясни, че трябвало да махнем целия черепен покрив — уточни жената, както държеше електрическа вибрационна пила.
Едуард запретна ръкави. Издърпа скалпа и оголи черепа. После взе пилата и отряза горната част. Надзърнаха с Елинор вътре. Нямаше много за гледане. Мозъкът се беше спекъл на топка в задната част на кухината.
— Какво ще кажеш? — попита Едуард и размърда мозъка с върха на скалпела — беше твърд.
— Отрежи парченце и аз ще го разтворя в нещо — отвърна асистентката.
След като се сдобиха с пробата, започнаха да опитват различни разтворители и да ги проверяват в масовия спектрометър — успяха още с втората проба. Много от пиковете съответстваха точно на пиковете на новите алкалоиди в грубия екстракт, който Елинор беше изследвала предната нощ.
— Не е ли науката велико нещо? — възкликна Едуард — беше на върха на щастието.
— Най-великото — кимна усмихната и Елинор.
Едуард се върна при писалището и звънна по телефона на Ким вкъщи. Както и беше очаквал, отговори му телефонният секретар. След сигнала той на един дъх изстреля в слушалката, че за Елизабет Стюарт дяволът в Салем вече е намерил научно обяснение! Затвори и се върна бързо при Елинор. Беше в невероятно настроение.
— Хайде, стига сме се помайвали — подхвана той. — Нека се заемем с истинска наука. Ще опитаме да отделим новите алкалоиди, за да видим с какво разполагаме.
— Ама че работа! — възкликна ядно Ким.
Затвори с хълбок чекмеджето на една от кантонерките. Беше цялата в прах, умираше от непоносимата жега, бе на ръба на отчаянието. След като закара Едуард на гарата, се върна на тавана в замъка и четири часа оглежда всичко педя по педя — като се почне от крилото за прислугата и се стигне чак до крилото за гости. Не намери нищо важно, нито едно листче от XVII век.
— В чудо ще се видя — изпъшка тя.
Огледа за кой ли път безбройните кантонерки, сандъци, кашони и писалища, с които таванът беше задръстен чак до чупката вдясно. Беше ужасена от самия обем на архива. Тук документите бяха дори повече, отколкото във винарската изба. И точно както и там, не следваха никаква хронология или тематичен ред. Сложени едни до други листове отстояха на цяло столетие, всичко — търговски данни, счетоводни книги, готварски рецепти, официални държавни документи и лични писма, бяха струпани в един кюп. Единственият начин Ким да добие някаква представа за архива бе да преглежда листовете един по един.
Изправена пред тази страховита перспектива, тя си даде сметка колко и е провървяло в понеделник с писмото, което Джеймс Фланаган бе пратил през 1679 година на Роналд Стюарт. То бе оставило у нея измамното впечатление, че макар и трудно, ще и бъде приятно да проучва живота на Елизабет.
Накрая гладът, изтощението и обезсърчението надделяха над решимостта на Ким на всяка цена да разбере какво точно е било доказателството, използвано срещу Елизабет. Би дала мило и драго да си вземе душ, затова слезе от тавана и отиде навън, в лятната жега на късния следобед. Качи се на колата и подкара към Бостън.
ПОНЕДЕЛНИК, 25 ЮЛИ 1994 ГОДИНА
Едуард примига и отвори очи — беше спал само четири часа. Стрелката сочеше пет часа призори. Запалеше ли се по някое изследване, сън не го ловеше, а сега бе по-ентусиазиран от всякога. Интуицията на учен му подсказваше, че този път се е заел с нещо наистина голямо, а интуицията никога не го подвеждаше.