Едуард скочи от леглото. Това стресна Бафър и мъникът се разлая като обезумял. Паникьосаното куче навярно бе решило, че е настъпил краят на света. Наложи се стопанинът му да го срита, за да го усмири и да прекрати олелията.
След като приключи набързо със сутрешния си ритуал, който включваше и кратка разходка с Бафър, Едуард се метна на колата и отпраши към лабораторията. Когато влезе, още нямаше и седем сутринта, а Елинор вече беше там. — Нещо не мога да спя като хората — оплака се тя. Дългата и руса коса, която обикновено беше старателно сресана, сега изглеждаше доста разрошена.
— Аз също — призна и Едуард.
В събота вечерта бяха работили чак до един след полунощ, после не бяха подвили крак и цяла неделя. Едуард дори бе отменил срещата си с Ким за вечерта. Обясни и, че двамата с Елинор са съвсем близо до целта. Не можеше да спре точно сега.
Едва около полунощ в неделя Едуард и Елинор бяха успели да отделят алкалоидите. Трудностите се дължаха главно на това, че два от алкалоидите имаха почти еднакви физически свойства. Сега им трябваше единствено още материал и Кевин Скрантън, сякаш дочул молитвите им, звънна да каже, че сутринта ще прати поредната порция склеротии.
— Искам всичко да е готово, когато материалът пристигне — отсече Едуард.
— Дадено — отвърна Елинор и зачатка весело с токчета.
Едуард се опита да разроши непокорните и кичури, но тя се оказа по-бърза.
Работиха трескаво повече от час, когато младата жена потупа лекичко Едуард по ръката.
— Нарочно ли пренебрегваш стадото си? — попита едва чуто тя и кимна през рамо.
Едуард се изправи, извърна се и погледна студентите, които се мотаеха в очакване той да ги забележи. Изобщо не беше усетил, че са тук. Групата ставаше все по-голяма — в лабораторията влизаха все нови и нови хора.
— Слушайте! — спря ги Едуард. — Днес се оправяйте сами. Затънал съм до гуша. Работя върху проект, който не търпи отлагане.
Обърна им гръб и мигновено забрави за съществуването им, съсредоточен до краен предел в изследванията си. Не след дълго обаче Елинор пак го дръпна за ръката.
— Неприятно ми е, че те откъсвам — подхвана тя, — но какво ще правиш с лекцията в девет часа?
— По дяволите! — изруга ученият. — Съвсем ми изхвърча от главата. Намери Ралф Картър и го прати при мен.
Това беше един от неговите старши асистенти. Не след дълго дойде и той. Беше слаб брадат мъж с изненадващо широко червендалесто лице.
— Поеми летния курс по основи на биохимията — каза му Едуард.
— Докога? — поинтересува се Ралф. Явно не преливаше от желание да преподава.
— Ще се разберем после.
След като Ралф си тръгна, Едуард изръмжа:
— Мразя ги тези дивотии за пасивните и агресивните начала. В края на краищата, за пръв път моля някого да ме замества!
— Не всички имат твоя капацитет, а и знаеш защо никой не се натиска да преподава на зайците от началните курсове — укроти атмосферата Елинор.
Както им бяха обещали, получиха склеротиите малко след девет часа — бяха в малка стъкленица. Едуард махна капачката и внимателно, сякаш борави със златни кюлчета, изсипа тъмните, прилични на ориз зрънца върху лист филтърна хартия.
— Ама че гадост! — възкликна Елинор. — Сякаш са мишкотини.
— На мен пък ми приличат повече на зрънцата в ръжения хляб — възрази ученият. — А и от гледна точка на историята метафората е по-уместна.
— Готов ли си да почваме? — попита асистентката.
— Хайде, пълен напред!
Още нямаше дванайсет на обяд, а Едуард и Елинор вече бяха успели да получат малко количество от всеки алкалоид. Пробите бяха на дъното на тънки конусовидни епруветки с надписи А, Б и В върху тях. Инак алкалоидите изглеждаха съвсем еднакви — представляваха бял прах.
— Сега какво? — попита младата жена и вдигна една от епруветките срещу светлината.
— Трябва да установим кой от трите алкалоида е психоактивен — поясни ученият. — След това се съсредоточаваме върху него.
— Как ще ги пробваме? — поинтересува се Елинор. — Дали да не използваме ганглии на Aplasia fasciata? С тях веднага ще разберем кои са невроактивни.
Едуард поклати глава.
— Не става — отсече той. — Искам да разбера кои алкалоиди причиняват халюцинации, и то веднага. Трябва ни човешки мозък.
— Не можем да използваме платени доброволци! — каза загрижено асистентката. — Ще бъде в разрез с етиката.