— Май е време да си вървя.
— Ще те изпратя до колата — предложи Едуард.
Докато слизаха пет стълбището и прекосяваха квадратния двор, младата жена долови как малко по малко поведението на Едуард се променя. Както и друг път, той започна видимо да нервничи. От опит Ким се досети, че набира смелост да и каже нещо. Но не го насърчи — вече знаеше, че това не помага.
Бяха стигнали при автомобила, когато Едуард най-сетне се престраши:
— Обмислях дълго предложението ти да дойда да живея с теб в къщата — подхвана той, както търкаляше с върха на обувката си някакво камъче. Сетне замълча.
Ким зачака нетърпеливо — не знаеше какво ще и каже. Накрая той изпелтечи:
— Ако поканата ти още е в сила, ще дойда.
— Разбира се, че е в сила! — възкликна Ким — камък и падна от сърцето. Пресегна се и го прегърна. Той също я притисна до себе си.
— В края на седмицата можем да отскочим до там и да обсъдим обзавеждането — рече Едуард. — Съмнявам се, че ще искаш да използваш нещо от жилището ми.
— Ще бъде чудесно! — насърчи го младата жена.
Сбогуваха се и Ким се качи на автомобила. Смъкна страничния прозорец, а Едуард се наведе към нея.
— Извинявай, че съм толкова зает с изследванията — рече и той и се усмихна. — Заслужаваш много повече внимание.
— Влизам ти в положението — успокои го Ким и се усмихна. — Виждам колко се вълнуваш и оценявам твоята отдаденост и целеустременост. Така трябва, щом ще правиш велико откритие!
Двамата се засмяха.
Пак си казаха „довиждане“ и младата жена подкара към Бийкън Хил — чувстваше се много по-щастлива, отколкото преди половин час.
ПЕТЪК, 29 ЮЛИ 1994 ГОДИНА
През седмицата вълнението на Едуард растеше все повече. Базата данни за новия алкалоид набъбваше с главоломна бързина. Спеше най-много по четири-пет часа на денонощие. Можеше да се каже, че живее по-скоро в лабораторията, отколкото в квартирата си и работеше с по-голямо настървение от всякога. Дори повтаряше онова, което прави асистентката му, за да е сто процента сигурен, че не са допуснати никакви грешки. Караше и Елинор да проверява получените от него резултати. Затънал до гуша в работа, нямаше време за нищо друго. Беше зарязал лекциите, студентите от началните курсове роптаеха. Не можеше да отдели и миг дори за дипломантите, мнозина от които бяха замразили научната си работа, понеже разчитаха на съветите и напътствията му. Едуард обаче витаеше в други сфери. Досущ художник, обзет от творческа треска, беше като омагьосан от новото лекарство и не забелязваше нищо и никого на света. За огромно негово удоволствие строежът на „магическата смес“ се разкриваше атом по атом от мъглата на времето, когато е била създадена.
Рано сутринта в сряда вече можеше да се похвали с върхово постижение в количествената органична химия: беше разчел докрай атомарната структура на съединението, която се състоеше от четири пръстена. Малко по-късно вече бяха наясно и със строежа на страничните вериги, и как те са свързани с атомарната структура. На шега Едуард оприличи молекулата на ябълка, от която се подават червеи.
Особено очарован беше от страничните вериги. Бяха пет на брой. Едната беше тетрациклична и наподобяваше структурата на наркотика ЛСД. Другата имаше два пръстена и приличаше на лекарството скополамин. Последните три се доближаваха до основните мозъчни невротрансмитери: норпинефрина, допамина и серотонина. Призори в четвъртък Едуард и Елинор бяха възнаградени с образа на цялата молекула, изникнал върху монитора на компютъра — във виртуалното триизмерно пространство. Това постижение бе станало възможно благодарение на новия структурен софтуер, на мощността на суперкомпютъра и на дългите часове, през които Едуард и асистентката му спореха и се караха до припадък. Хипнотизирани от изображението, двамата загледаха мълком как компютърът върти бавно молекулата. Беше в ослепително ярки цветове: електронните облаци сияеха във всички отсенки на кобалтовосиньото. Атомите въглерод бяха червени, кислородните — зелени, а азотните — жълти. Едуард разкърши пръсти като виртуоз, който се кани да изсвири соната на Бетховен на роял „Стейнуей“. Седна пред своя компютър, свързан в мрежа със суперкомпютъра. Затрака върху клавиатурата, призовал на помощ всичките си познания, опит и нюх. Изображението върху екрана на монитора продължи да се върти, но започна да трепка. Едуард работеше върху молекулата: скъсяваше двете странични вериги, за които смяташе, че са в дъното на халюцинациите — страничната верига на ЛСД и на скополамина.
За огромна радост успя да отдели всички съставки в страничната верига на ЛСД без една мъничка част, състояща се от два въглерода, без да променя триизмерния строеж на съединението и разпределението на електрическите заряди. Знаеше, че промени ли някое от тези две свойства, ще повлияе изключително силно и върху биоактивността на лекарството.