— Както гледам, няма и помен от токсичност — зарадва се ученият.
Върнаха се при писалището на Едуард и направиха няколко разтвора с различна концентрация. За отправна точка им служеше концентрация в доза, приблизително еднаква с дозата на непроменения алкалоид, който Стантън беше погълнал. Пръв я опита Едуард и когато не усети нищо, Елинор също го последва. Отново нищо не се случи.
Насърчени, двамата малко по малко увеличаваха дозите до цял милиграм — ЛСД ставаше психеделичен още при доза от 0,05 милиграма.
— Е?
— Поне аз не усещам никакво психеделично въздействие — вдигна рамене Елинор.
— Но въздействие все пак има — отбеляза шефът и.
— Определено — съгласи се младата жена. — Бих го описала по-скоро като чувство на успокоение и задоволство. Каквото и да е, ми харесва.
— И аз имам усещането, че мозъкът ми е остър като бръснач — подкрепи я Едуард. — Явно се дължи на лекарството, понеже допреди половин час се чувствах като влачен от порой, изобщо не можех да се съсредоточа. Сега усещам прилив на сили, сякаш съм спал непробудно цяла нощ.
— И на мен ми се струва, че паметта ми се е събудила от зимен сън — отбеляза Елинор. — Странно, защото без всякаква връзка си спомних какъв е бил телефонният ни номер, когато съм била петгодишно момиченце — беше в годината, когато родителите ми отидоха да живеят на Западното крайбрежие.
— Знаеш ли, сега усещам сетивата си някак особено изострени, най-вече обонянието.
— Нямаше да обърна внимание, ако не беше споменал. И при мен е така — Елинор отметна глава озадачена и подуши въздуха. — Никога не ми е правило впечатление, че лабораторията е изпълнена с какви ли не миризми.
— И зениците ти са малко разширени. Сигурно е от скополаминовата странична верига, която не успяхме да отстраним. Я провери как виждаш на близко разстояние — посъветва я Едуард, докато се взираше в наситеносините очи на Елинор. Тя вдигна флакончето с реактив и се вторачи в етикета, надписан със ситни буквички.
— Чета го, няма проблем.
— Нещо друго? — настоя ученият. — Трудности в дишането?
— Чувствам се отлично — увери го асистентката.
— Извинете — прекъсна ги женски глас. Беше влязла Надин Фош, аспирантката на Едуард от Париж.
— Съжалявам, че ви прекъсвам, професор Армстронг, но се нуждая от помощта ви — рече тя. — Имам проблем с работата на ядрения магнитен резонатор.
— Най-добре се обърни към Ралф — усмихна и се Едуард радушно. — На драго сърце бих ти помогнал, но в момента съм доста зает. Пък и Ралф е наясно с машината повече от мен, повече го бива в техниката. След като аспирантката излезе, Елинор се взря учудено в Едуард.
— Беше необичайно любезен, особено като се има предвид колко ни бяха опънати нервите от преумората тези дни. Господи, сякаш някой те е подменил.
— Защото съм в прекрасно настроение. Пък и момичето е много мило и симпатично.
— Дали сега не е моментът да се върнеш към обичайните си занимания? — подхвана предпазливо асистентката. — Както виждаш, нещата се нареждат отлично.
— Това е само началото — завъртя глава ученият. — Признателен съм ти, че се безпокоиш за задълженията ми като преподавател, но мен ако питаш, мога да ги загърбя за някоя и друга седмица — едва ли ще настъпи краят на света. Нямам намерение да изпускам тръпката на опитите с новото лекарство. Междувременно ти се заеми с компютърното моделиране на молекулата — ще създадем от новото лекарство семейство съединения, като заменяме страничните вериги.
Елинор се върна към компютъра си, а Едуард вдигна телефонната слушалка и набра номера на Стантън Луис.
— Довечера зает ли си?
— Зает съм всяка вечер — изкиска се Стантън. — Защо питаш? Да не би случайно да си прочел проспекта?
— Искаш ли да вечеряш с мен и с Ким? — отговори с въпрос ученият. — Имам да ти казвам нещо.
— Ах, ти, стар хитрецо! — прихна пак другият мъж. — Да не ни съобщите нещо важно, а? Ти-и-рам-тарам-пам-пампам. — Стантън затананика Менделсоновия сватбен марш.
— Предпочитам да говорим на четири очи — отвърна Едуард, без да губи самообладание. — Хайде, ще вечеряме ли заедно? Аз черпя!
— Както гледам, работата е дебела-а. — проточи приятелят му. — За довечера съм запазил маса в ресторант „Анейго“ на Мейн Стрийт в Кеймбридж. За двама е, но ще помоля да я направят за четирима. Чакат ни в осем довечера. Ще ти звънна, ако има някакъв проблем.
— Чудесно — каза Едуард и затвори, преди Стантън да го е обсипал с още въпроси. После набра служебния телефон на Ким в болницата.
— Имаш ли много работа? — започна той направо, след като тя вдигна слушалката.