Ваш слуга Котън Мадър.
Ким не бе съвсем сигурна, че е разбрала открай докрай писмото, но в общи линии бе наясно със същността му. Съвсем притеснена от тайнственото доказателство, зачете последното писмо. Погледна подписа: беше от Инкрийс Мадър.
11. XI. 1692 г. Кеймбридж Драги господине,
Напълно разбирам желанието Ви да си върнете като свое притежание гореупоменатото доказателство, ала съм известен от преподавателите Уилям Братъл и Джон Левърет, че доказателството бива приемано от студентите с изострен интерес и е насърчило безпристрастен и просветен дебат, убедил ни как според Божията воля наследството на Елизабет трябва да остане в „Харвард“, за да допринесе съществено за установяването на обективни критерии за църковни закони във връзка с вещерството и с осъдителните деяния на дявола. Отправям към Вас молба да осъзнаете важността на това доказателство и да склоните то наистина да остане в нашите сбирки. Ако и когато дълбокоуважаваните членове на управителния съвет на „Харвард“ сметнат за необходимо да основат юридическа школа, то ще бъде пратено в тази институция.
Ваш верен слуга Инкрийс Мадър.
— По дяволите! — изруга Ким, след като прочете и последните думи.
Не можеше да повярва, че и е провървяло да открие толкова много места, където се говори за доказателството срещу Елизабет, а още няма и бегло понятие какво точно представлява то! Реши, че вероятно е пропуснала нещо, и прочете повторно писмата — никак не и беше лесно при този старовремски изказ, но все пак се увери, че не е подминала нищо. Окрилена от находката, отново се помъчи да си представи що за неопровержимо доказателство е било използвано срещу Елизабет. Последната седмица бе продължила да се запознава с материали, посветени на лова на вещици в Салем, и покрай това и се струваше все по-вероятно да става дума за някаква книга. По време на съдебните процеси срещу жените от Салем често се е говорело за Книгата на дявола — смятало се е, че вещицата влиза в сговор с нечестивия, като пише Книга на дявола. Ким отново погледна писмата. Направи и впечатление, че доказателството е описвано като „деяние на Елизабет“. Същевременно в писмото на Инкрийс Мадър се казваше, че то е станало повод за „безпристрастен и просветен“ дебат сред студентите. От което излизаше, че важен тук е не видът, а съдържанието.
После пак и се стори, че е по-логично това доказателство да е кукла. Миналата седмица беше чела някъде, че в съдебния процес срещу Бриджет Бишоп, първата жена, обесена като вещица в Салем, е била представена именно кукла със забучени в гърдите и губерки.
Ким въздъхна. Даваше си сметка, че няма да стигне до никъде, ако се оставя на разпаленото си въображение да я води. В края на краищата това би могло да е всичко, свързано с окултизма. Беше за предпочитане тя да се придържа към фактите, с които разполагаше, а от трите писма, които току-що беше намерила, бе научила нещо изключително важно — че през 1692 година въпросното доказателство каквото и да е то, е било предадено на съхранение в Харвардския университет. Запита се дали съществува вероятност да открие там някаква препратка към него и дали ако отиде с подобна молба, няма да и се изсмеят в лицето.
— А, ето къде си била! — извика Едуард от горния край на стълбището. — Намери ли нещо?
— Колкото и да е странно, да — провикна се в отговор Ким. — Слез да видиш!