— Във връзка с липсващото доказателство ли?
Тя кимна.
— Трудно ми е да кажа — вдигна рамене Едуард. — Но е съмнително… Знаеш ли, умирам от глад. Стантън, ти гладен ли си? Има ли нещо за хапване?
— Аз винаги съм гладен — ухили се приятелят му.
— Е, Ким, какво ще кажеш? — подкани пак Едуард. — Ще ни приготвиш ли нещо? Ние със Стантън имаме да работим още доста.
— Не съм готова за гости — възропта Ким — не бе успяла дори да надзърне в кухнята.
— Ами тогава поръчай храна от някой ресторант — предложи Едуард и започна да разгъва чертежите. — Не сме придирчиви.
— Не говори и от мое име — засмя се Стантън.
— Бих могла да направя спагети — предложи Ким и прехвърли наум необходимите продукти.
Единствената що-годе подредена стая беше трапезарията, където навремето се бе помещавала старата кухня и където вече бяха сложени масата и столовете.
— На драго сърце ще хапна спагети — одобри Едуард, сетне помоли Стантън да подържи краищата на чертежите, докато ги затисне с книги.
Ким въздъхна от облекчение и се пъхна между чистите чаршафи — това беше първата нощ, когато щеше да спи в къщата в имението. Не бе подгънала крак от мига, в който беше влязла в кухнята. Чакаше я още много работа, но къщата, общо взето, сега бе по-подредена. Тя взе от нощното шкафче дневника на Елизабет. Смяташе да почете още малко от него, но след като си легна, изведнъж чу звуците, огласили мрака — гръмката симфония на нощните насекоми и жабите из мочурищата и нивите наоколо. Откъм гората се обади сова. Старата къща поскърцваше, излъчвайки топлината, която бе погълнала през деня. Полъхът на ветреца откъм река Денвър долиташе като приглушен стон.
Ким се поотпусна и усети, че вече не я мъчи леката тревога, обзела я днес следобед, когато бе дошла в къщата. Знаеше, че има много причини за нея, но основната бе внезапната молба на Едуард да спят отделно. Макар и сега да я разбираше по-добре, отколкото в мига, когато Едуард за пръв път бе отворил дума за това, Ким пак се чувстваше разочарована и притеснена.
Остави дневника на Елизабет и стана от леглото. Котката се размърда, примижа недоволно и отново се сви на кълбо. Ким си обу набързо пантофите и отиде в стаята на Едуард. Вратата беше открехната, вътре още светеше. Ким влезе, но веднага бе посрещната от гърленото ръмжене на Бафър. Тя също му се озъби — неблагодарното псе и ставаше все по-несимпатично.
— Какво има?
Едуард се беше облегнал на възглавниците, заобиколен отвсякъде с чертежи.
— Мъчно ми е за теб — пророни младата жена. — Сигурен ли си, че наистина искаш да спим отделно? Самотно ми е, пък и, меко казано, не е особено романтично.
Едуард и махна да дойде при него. Събра разхвърляните листове и потупа леглото до себе си.
— Извинявай — рече и. — Аз съм виновен. Поемам цялата отговорност. Но продължавам да мисля, че поне на първо време така е по-добре. Напрегнат съм като опъната до скъсване тетива. Както видя, изтървах си нервите и пред Стантън.
Тя кимна, вторачена в дланите си, отпуснати върху скута и. Едуард се пресегна и я хвана за брадичката.
— Добре ли си?
Младата жена кимна отново, но се мъчеше как ли не да потисне огорчението си. Опитваше се да се убеди, че сигурно е от преумората.
— Денят беше тежък — каза Едуард.
— Да, но съм и малко притеснена.
— Защо?
— И аз не знам — призна си Ким. — Вероятно заради онова, което е ставало в тази къща — все пак се е случило именно тук. Така и не мога да забравя, че с Елизабет сме една кръв. А и усещам присъствието и.
— Капнала си от умора — напомни и Едуард. — Когато човек е уморен, въображението му се развихря. Пък и сме на ново място, това малко или повече също те изнервя. В края на краищата навикът е наша втора природа, нали така?
— Сигурно и това си казва думата — съгласи се Ким, — но има и друго.
— Само не ми се прави на много суеверна — засмя се Едуард. — И не ми казвай, че вярваш в духове.
— Никога не съм вярвала в призраци и духове, сега обаче не съм толкова убедена, че те не съществуват.
— Сериозно ли говориш?
Ким се засмя, развеселена от изопнатата му физиономия.
— Разбира се, че не — отвърна тя. — Не вярвам в призраци, но вече имам друго мнение за свръхестественото. Сетя ли се как намерих дневника на Елизабет, тръпки ме побиват. Окачих портрета и и веднага след това, кой знае защо, краката сякаш сами ме поведоха към замъка. И там изобщо не се наложи да търся дълго. Дневникът се оказа в първия сандък, който отворих.