Бог да ни пази, твой приятел Самюъл Суол.
— Божичко! — чу се сърдитият глас на Едуард. — Понякога се налага човек да те търси под дърво и камък.
Ким вдигна очи от писмото на Суол и видя, че Едуард се е надвесил над нея — не я беше забелязал заради една от черните кантонерки, зад която тя беше приклекнала.
— Да не се е случило нещо? — уплаши се младата жена.
— Да, случило се е! — отвърна ядно той. — Издирвам те от половин час. Досетих се, че си в замъка, качих се чак дотук и прегракнах да те викам. После слязох във винарската изба — и там те няма никаква. Пак се върнах тук. Това на нищо не прилича, правиш ме на маймуна! Щом си решила да се залостваш толкова дълго тук, прокарай поне телефон.
Ким скочи като ужилена.
— Извинявай — засуети се тя. — Изобщо не съм те чула.
— Очевидно. Слушай, възникна един проблем. Стантън пак ми прави стойки заради парите, ще ми се домъкне тук всеки момент. Изобщо не ни е до срещи с него, камо ли пък в лабораторията — ще тръгне да подпитва какво правим. За капак всички сме изнервени до краен предел, толкова сме преуморени. Ония, моите от екипа, седнали, моля ти се, да се карат за някакви дивотии — кой разполагал с повече място и кой бил по-близо до климатика. Имам чувството, че съм бавачка на някакви пикльовци. Накъсо, искам да се срещнем в къщата — на всички ще им се отрази добре да се откъснат за малко от лабораторията. За да пестим време, не е зле междувременно и да хапнем. Ще приготвиш ли нещо за вечеря?
Отпърво Ким си помисли, че той се шегува, после обаче разбра, че и говори сериозно, и си погледна часовника.
— Минава пет — напомни му тя.
— Щеше да е четири и половина, ако не се беше окопала тук — укори я Едуард.
— Как по това време на деня да приготвя вечеря за осем души! — възкликна младата жена.
— Че какво толкова му е сложното? — учуди се Едуард. — Не е задължително да пируваме. Поръчай пица, и готово. И бездруго караме на сухоежбина. Приготви нещо на бърза ръка, колкото да залъжем гърла. Моля те, Ким, имам нужда от помощта ти. Ще превъртя! Това напрежение вече не се издържа…
— Добре де, от мен да мине — склони тя от немай-къде — виждаше, че Едуард наистина е много притеснен. — Все ще се справя и без да поръчвам пица, но не ти обещавам кой знае какви шедьоври.
Събра си нещата, включително писмото на Суол, и последва Едуард, който тръгна към вратата на тавана. Щом слязоха долу, развълнувано му показа писмото. Той и го върна.
— Сега не ми е до Самюъл Суол.
— Важно е — примоли се Ким. — От него се разбира как Роналд е успял да заличи от историята името на Елизабет. Не го е направил сам. Помогнали са му Джонатан Коруин и Котън Мадър.
— Ще го прочета по-късно — разсеяно обеща Едуард.
— Има една част, която сигурно ще ти бъде интересна — знаеше си своето Ким.
Вече бяха в долния край на централното стълбище за вестибюла. Едуард спря под стъклописа върху прозореца. От жълтата светлина изглеждаше особено блед — приличаше на болник.
— Хайде, от мен да мине — съгласи се накрая той. — Покажи какво толкова му е интересното.
Младата жена му даде писмото и му посочи последното изречение, където Суол споменаваше, че за трагедията в Салем е виновна Елизабет — волно или неволно. След като го прочете, Едуард извърна очи към Ким.
— И какво от това? — попита той. — Вече го знаем.
— Да, ние го знаем — съгласи се тя. — Но дали са знаели и те? Искам да кажа, дали са знаели за плесента?
Едуард погледна пак писмото и прочете още веднъж изречението.
— Няма как да са знаели — отсече той. — От гледна точка на науката е невъзможно. Нито са разполагали със средствата да го разберат, нито са били в състояние да го проумеят.
— Как тогава тълкуваш изречението? — поинтересува се Ким. — По-напред в писмото Суол споделя, че е допуснал грешка, като е осъдил другите нарочени за вещици жени, но за Елизабет не признава да е сбъркал. Всички те са знаели нещо, което на нас ни убягва.