Президентшата го посрещна в леглото, свита на кравай; извика:
— Жорж, ще полудея! Ако вече не съм полудяла.
Той се ухили в пресилено лъчезарно:
— Мадам, ако една жена не е способна да полудява от време на време, тя не заслужава това свято име.
— Жорж, този път е сериозно! — рече тя и се обърна по гръб, измъкна се нагоре по възглавницата с видимо облекчение от неговата поява.
— Разбира се. Нима съм казвал някой път, че не е било сериозно?
Той винаги се съгласяваше в началото с пациентите си, опровергавайки ги само с едно показно безгрижие, което им действуваше наистина успокояващо. И сега успя да задържи на лицето си този израз, въпреки че вътрешно продължаваше да кипи от ужилвалото на художничката. А сякаш, за да й даде право, сякаш да си вземе от господарката онова, което бе му отказала робинята й, той седна на кревата и безцеремонно отметна атлазената завивка, заканвайки се на робннята: Не, скъпа, това, че си ми била любовница, няма да те отърве, когато тая тук бъде пометена от вихрушката, гладуващите ти колеги ще те изядат заедно с картините ти. Само аз мога да те спася, пък аз ще си помисля дали да го направя…
Президентшата бе лъснала пред него гола до над пъпа, защото нощницата й бе се усукала около гърдите. Той прекара длан по гладкия й корем и хълбоците й затрепераха като на преуморен кон. Тънките, избледнели вече шевове на козметичните операции, отстранили излишъците от корема и бедрата й, също затрепераха като паяжини.
— Студено ми е! — изохка тя.
Импулсът на Зентано обаче бе угаснал при вида на познатата многократно рязана голота.
— Мадам, защо една великолепна жена като вас трябва да прибягва до медицината, за да я стопля?
— Жорж, остави шегите! Става нещо страшно. Започнах да си говоря сама. Остарявам ли?
Въпросът й бе изречен с целия ужас на действително остаряващата жена.
— Дай боже всекиму да остарява така, мила. — Един психиатър бе длъжен да умее да говори нежно дори и на такива тънкоусти и дългокоси физиономии. Той я покри отново, събра гальовно ръцете й в шепите си. — Има ли още нещо? Това, че си говорим сами, не е най-лошият вариант. В края на краищата с кого другиго да разговаря човек откровено освен със себе си?
Без малко щеше да изтърве: „с кого другиго в тая страна“, но преглътнатото все пак не наруши самообладанието му. Тя боязливо се озърна, попита шепнешком:
— Не усещаш ли някакво присъствие? Като че ли има някой в спалнята.
Той рефлективно огледа грамадното, красиво обзаведено помещение. Тук нямаше парвенющината на президентската спалня, тук бе вилняло вещото въображение на художничката-робиня. Президентшата не спеше като мъжа си в императорски и кралски стилове.
— Госпожо, освен може би присъствието на една висша форма на цивилизацията друго не усещам.
— Именно! — рече тя с нов пристъп на треперене и той се позасмя, стисна ръцете й.
— Нима не сте свикнали вече?
Тя едва сега разбра, че освен мебелите й той бе имал пред вид и супермодерннте подслушвателни уредби, които генерал Бико бе инсталирал в двореца; шепнейки, завъртя глава върху възглавницата:
— Не, не! Гласът точно така го каза: друга цивилизация!
— Уф — възмути се весело доктор Зснтано. — Напоследък телевизията ни сервира прекалено много научна фантастика! Ще трябва да я пообуздаете, госпожо. Току виж, населението почнало да не разчита на себе си и на своите ръководители, а на чуждите…
— Жорж — прекъсна го тя и той поблагодари на глупостта й, която му позволяваше да пуска понякога опасни двусмислици. — Направи нещо, Жорж! Искам да спя. Утре имам важна работа, а ще бъда парцал.
И по цяло денонощие да спиш, пак ще си бъдеш парцал, поде той думите й в себе си, а иначе каза с най-добродушната си ирония:
— Мадам, не ми се ще сега да ви разпитвам какво сте си говорили с чуждата цивилизация. Това са прекалено интимни работи. Имате ли някакво определено желание, нещо, което сама чувствувате, че би ви помогнало? Защото според мен един валиум ще свърши добра работа.
Не само президентшата, повечето гранддами и богаташки в тая бедна страна плащаха скъпо и прескъпо на личните си психоаналитици. Някогашните монаси-изповедници бяха се преродили в тях, а често те не бяха дори и лекари, само сладкодумни и бързомислещи шарлатани. Зентано владееше, разбира се, омайващата им техника, която даваше в някой случаи психотерапевтичен ефект, бе принуден да я прилага, за да не го прогонят, но се боеше, че тя може да погуби в него сериозния психиатър. Затова гледаше обикновено да отклони президентшата от психоаналитичния сеанс, рискувайки тя да пожелае пък той да легне до нея. През два-три месеца веднъж тя го заставяше да затваря очи и напрегнато да си представя някое пожелавано някога момиче, та да може да целува рибешката й уста. За това именно бе му намекнала одеве и художничката. Но господарката й, слава богу, предпочиташе по-често репродукцията пред конкретната мъжка прегръдка.