— Ей — викам след него. — Как е твоят Тендър: оправи ли се?
— И питаш още! Кореспондентите са го обкръжили, да можеше да го видиш какъв е важен… Така компетентно им обяснява…
— Как — питам — им обяснява?
— Компетентно.
— Добре — викам, — сър. Следващия път ще си взема речник, сър. — И тогава сякаш ток ме удари. — Почакай, Кириле — казвам. — Я излез навън.
— Ама вече съм гол — вика.
— Излез, не съм фуста!
И той излезе. Хванах го за раменете и го обърнах с гръб. Няма. Сторило ми се е. Гърбът му е чист. Само засъхнали струйки пот.
Забих му един ритник, мушнах се в моята кабина и се заключих. Нерви, дявол да го вземе. Там ми се привиждаше, тук ми се привижда… По дяволите всичко това! Днеска ще се напия като кютук. Ричард да можех да обера, ей това е работа! Да му се чудиш как играе, мръсникът. Ама с никаква карта не мога да спечеля. И да подменям карти вече опитах, и да ги прекръствам, и какво ли не още…
— Кириле! — викам. — Ще дойдеш ли днеска в „Борж“?
— Не в „Борж“, а в „Борш“. Колко пъти трябва да ти казвам…
— Престани! Написано е „Борж“. И недей да се репчиш с твоите правила при нас. Идваш ли или не? Да оберем Ричард…
— Ох, не зная, Ред. Ти нали си невежа душа, не разбираш какво нещо сме домъкнали…
— А ти разбираш ли?
— Прав си. Всъщност и аз не разбирам. Но сега вече, първо, е ясно за какво са служили тези „празнотии“ и второ, ако една моя идея се потвърди… Ще напиша статия и ще я посветя лично на тебе: на почетния сталкер Редрик Шухарт с дълбоко уважение и благодарност.
— Веднага ще ме приберат за две години — казвам аз.
— Затова пък ще влезеш в науката. И така ще го наричат това нещо — „Стъкленицата на Шухарт“. Добре звучи, нали?
Докато си чешехме така езиците, аз се облякох. Пъхнах празната манерка в джоба си, преброих „зеленичките“ и си тръгнах.
— Ей, ти, със сложната душа. Остани си със здраве…
Той не отговори — водата силно шумеше.
В коридора гледам лично господин Тендър, целият червен и надут, същински пуяк. Около него — тълпа. Тука са и сътрудниците, и кореспондентите, и двама шофьори се набутали (току-що стават от масата и си човъркат зъбите), а той ломоти ли, ломоти: „Техниката, с която разполагаме, дава почти стопроцентова гаранция за успех и за безопасност…“ Тогава ме видя и начаса се посмали — усмихва се и ми маха с ръка. Е, хайде, мисля си, трябва да изчезвам. Обаче не успях. Чувам — хукват подире ми.
— Господин Шухарт! Господин Шухарт! Две думи за гаража!
— Няма какво да обяснявам — отговарям аз и се затичвам. Но друг път ще се отървеш от тях: единият с микрофон отдясно, другият с фотоапарат отляво.
— Видяхте ли в гаража нещо необикновено? Буквално две думи!
— Няма нищо за обясняване — казвам, като се старая да оставам с гръб към обектива. — Гараж като гараж…
— Благодаря. Какво ви е мнението за турбоплатформите?
— Прекрасно — казвам и полекичка се насочвам към кенефа.
— Какво мислите за целите на Посещението?
— Обърнете се към учените — казвам. И хоп зад вратата.
Чувам — дращят. Тогава им казвам през вратата:
— Настоятелно ви препоръчвам — казвам — да разпитате господин Тендър защо носът му е като цвекло. Той от скромност премълчава, а това беше нашето най-забавно приключение.
Че като се юрнаха по коридора! Същински коне, ей богу! Изчаках малко, докато утихне навън. Подавам си главата, гледам — няма никой. И си тръгнах, хем си и подсвирквах. Слизам на портала, показвам си пропуска на върлината, а той ми отдава чест. Герой на деня, демек.
— Свободно, сержант — викам. — Доволен съм от вас, сержант.
Той се ухили така, сякаш бог знае как съм го похвалил.
— Браво на тебе, Рижи — казва. — Гордея се — казва, — че те познавам.
— Е — викам, — като се върнеш в твойта Швеция, ще има ли какво да разправяш на мацките?
— И питаш! — ми вика.
Не, не е лошо момче. Честно казано, просто не обичам такива високи и румени. Мацките са луди по тях, ама да ги питаш защо? Та нали ръстът не е най-важното… Вървя си аз по улицата и размишлявам кое е важно. Слънцето свети, пусто е наоколо.
Отминах паркинга и стигнах до кордона. Стоят два патрулни автомобила с цялата си прелест, широки, жълти, с прожектори и автомати на стойки, жабите настръхнали, е, разбира се, и сините каски — цялата улица заградили, не можеш да се промушиш. Вървя с наведени очи, за мен сега е по-добре да не ги гледам, денем изобщо е по-добре да не ги гледам: има там две-три личности, наистина се страхувам да не ги позная, защото ако ги позная, ще стане голям панаир. Бога ми, късмет имаха, че Кирил ме примами да отида в института, търсих ги тогава тия гадове и щях да ги накарам да мирясат, без да ми мигне окото…