— Как е — питам. — Твоите колби пак ли не държат вакуум?
— Да — вика. — Пак.
Сяда, налива си, долива и на мен и гледам, че работата не е в рекламациите. Пука му на него за рекламациите. Щото, честно казано, и той е един работник…
— Хайде — вика — да пием, Ред. — И без да ме дочаква, изпива на екс своята дажба и си налива нова. — Знаеш ли — вика той, — Кирил Панов е умрял.
Както бях пиян, не го разбрах веднага. Умрял там някой.
— Е, какво — казвам, — да пием за бог да прости.
Той ме погледна с ококорени очи и чак тогава се усетих, сякаш всичко в мен се скъса. Помня, станах, подпрях се на масата и го гледам от горе на долу.
— Кирил?! — А пред очите ми е сребърната паяжина и отново я чувам как пука, като се разкъсва. И през това зловещо пукане гласът на Дик стига до мен като че от друга стая:
— Инфаркт. В банята го намерили, гол. Никой нищо не разбира. Питаха за тебе и аз им казах, че ти си в ред…
— Какво има тука да не разбират? — казвам. — Зоната…
— Седни — казва ми Дик. — Седни и пий.
— Зоната… — повтарям и не мога да спра: — Зоната… Зоната.
Нищо не виждам наоколо освен сребърната паяжина. Целият бар се е заплел в паяжината, хората се движат и тя пука леко, когато я закачат. А в средата стои малтиецът и на лицето му е изписано детско удивление, нищо не разбира.
— Малкият — казвам му ласкаво. — Колко пари ти трябват? Хиляда стигат ли ти? На̀! Вземи, вземи! — Навирам му парите и вече крещя: — Иди при Ърнест и му кажи, че е измет, не се бой, кажи му! Та той е пъзльо… Кажи му и веднага отивай на летището, купи си билет и право в твоята Малта! Никъде не се бави!…
Не помня още какво виках. Помня, че по едно време се намерих пред тезгяха, Ърнест тури пред мен чаша тоник и пита:
— Днеска май че ти се намират пари, а?
— Да — казвам. — Намират се…
— Може би ще си върнеш борча, а? Утре трябва да плащам данъка.
И тогаз виждам, че стискам в шепата си купчина пари. Гледам ги аз, гущерчетата зелени и мърморя:
— Виж ти, не ги е взел значи. Креон Малтийски… Горд е значи… Е, всичко останало е съдба.
— Какво става с тебе? — пита аверчето Ърни. — Попрехвърли малко мярката, а?
— Не — викам. — Съвсем — викам — съм в ред. Сякаш сега излизам от банята.
— Що не си идеш вкъщи — казва приятелят Ърни. — Прехвърлил си малко мярката.
— Кирил умря — му викам.
— Кой Кирил? Да не е онзи плешивият?
— Ти си плешив — му викам. — От хиляда такива като тебе един Кирил не можеш да направиш. Търгаш си ти — казвам. — Смрадлив търгаш. Със смъртта търгуваш, мутро. Купи ни всичките за „зеленички“… Искаш ли сега да направя на сол цялата ти кръчмарница?
И таман бях замахнал както трябва, изведнъж ме хващат и ме влачат нанякъде. Аз вече за нищо не държа сметка и не искам да държа сметка. Крещя нещо, браня се с крака, удрям някого, а после се опомних — седя в кенефа, целият мокър и с разбита мутра. Гледам се в огледалото и не мога да се позная, и някакъв тик сгърчва бузата ми, по-рано никога не ми е ставало така. А от залата се носи врява, нещо трещи, стъкларията дрънчи, момичетата пищят и чувам Гуталин да реве с див рев:
— Покайте се, търтеи. Къде е Рижия? Къде дянахте Рижия, дяволско семе?
Завива полицейска сирена. Щом тя зави и веднага мозъкът ми се избистри като стъкло. Всичко помня, всичко знам, всичко разбирам. И в душата ми нищо няма — само ледена злоба. „Така — мисля си, — ей сега ще ти уредя веселбата. Ще ти дам да разбереш какво е това сталкер.“ Извадих аз от джобчето за часовника една „конска муха“, новичка, нито веднъж неизползвана, стиснах я два пъти между пръстите си да се раздвижи, открехнах вратата към залата и я пуснах в плювалника. После отворих широко прозорчето и хоп — на улицата. Много ми се искаше, разбира се, да погледам какво ще стане, но не мога да я трая тази „конска муха“, от нея ми тече кръв от носа.
Протичах през двора и чувам: моята „конска муха“ започна да работи с всичка сила. Отначало кучетата в целия квартал завиха и залаяха — те първи подушват „конската муха“. После някой ревна в кръчмата, та чак ушите ми писнаха толкова надалеч. Можех да си представя как се е замятал народът там — един е изпаднал в меланхолия, друг — в страшно буйство, а някой от страх не знае къде да се дене… Страшно нещо е „конската муха“. Сега кръчмата на Ърнест скоро няма да се напълни отново. Той, разбира се, ще се сети за мен, само че не ми пука… Край! Няма го вече сталкера Ред. Стига ми толкова. Стига ми вече да гледам смъртта в очите и да уча другите глупаци на тази работа. Грешиш ти, Кириле, приятелю мой. Прости ми, ама излиза, че не ти, а Гуталин е прав. Няма какво да правят хората тука. Нищо добро няма в Зоната.