Изобщо Кирил се блъска с тия „празнотии“ вече кажи-речи цяла година. Аз съм при него от самото начало, но досега не ми е ясно какво иска да измъкне от тях, пък и, честно казано, не се стремя кой знае колко да разбера. Нека отначало той сам да се оправи, да разбере, а после може би ще го изслушам. А засега знам едно: той трябва на всяка цена да съсипе някоя „празнотия“, да я разяде с киселина, да я сплеска на преса, да я разтопи в пещ. И тогава всичко ще му стане ясно, ще бъде горд, а цялата световна наука ще потръпне от удоволствие. Но доколкото разбирам, скоро няма да се стигне дотам. Засега той още до нищо не се е докопал, само съвсем се измъчи, изглежда един такъв посивял, мълчалив, а очите му станаха като на болно куче, даже сълзят. Ако някой друг беше на негово място, щях да го помъкна по нощните клубове и други развратни местенца и след седмица щеше да ми стане като новичък, с навирена опашка. Само че това лекарство не е за Кирил, няма смисъл да му предлагам, не е от тази порода човек.
Стоим, значи, двамата с него в хранилището, гледам го какъв е станал, как му горят очите и до немай-къде ми дожалява за него. И тогава се реших. Тоест дори не се реших сам, а сякаш някой ме дръпна за езика да говоря.
— Слушай — казвам, — Кириле…
А той тъкмо седи и държи в ръце последната „празнотия“ с такъв вид, сякаш се е пъхнал в нея.
— Слушай — казвам, — Кириле. А ако имаш пълна „празнотия“, а?
— Пълна „празнотия“? — повтаря той въпроса, ми и повдига вежди, като че ли заприказвах на патагонски.
— Да — казвам. — Този твой хидромагнитен уловител, как беше… обект „седемдесет и седем бе“. Само че с течност вътре, синичка.
Виждам, започна да загрява. Повдигна очи към мен, примижа и в тях се появи проблясък на разум, както той самият обича да казва.
— Чакай — вика той. — Ето такова нещо, само че пълно?
— Да.
— Къде е?
Кирил се излекува. Вирна си опашката.
— Хайде — казвам — да запалим по една.
Той чевръсто пъхна „празнотията“ в сейфа, тръшна вратата, заключи я на три и половина оборота и се върнахме с него пак в лабораторията. За празна „празнотия“ Ърнест дава четиристотин кинта в брой, а за пълна бих изсмукал всичката му мръсна кръвчица на гълъбчето, ама ако щете вярвайте, изобщо не си помислих за това, защото Кирил просто живна, отново стана като струна, целият звънти и по стълбите прескача по четири стъпала, не дава на човек да запали цигара. Общо взето, всичко му разказах — и каква е тя, и къде се намира, и как най-лесно може да се добере човек до нея. Той веднага извади картата, намери гаража, тикна си пръста в него и ме погледна — ясна работа, веднага разбра всичко за мене, пък и какво ли имаше тук да не се разбира…
— Ех, ти! — казва той, а се усмихва. — Е, какво, трябва да отидем. Хайде, още утре сутринта. В девет часа ще поръчам пропуск и „галош“, а в десет ще тръгнем. Хайде, а?
— Добре — викам. — А кой ще бъде третият?
— За какво ни е трети?
— А, не — казвам. — Това не ти е пикник с гаджета. Ами ако се случи нещо с тебе? Зона е. Трябва да има ред.
Той леко се усмихна и повдигна рамене.
— Както искаш. Ти по-добре знаеш.
Има си хас да не знам. Разбира се, той великодушно се стараеше заради мен: третият е излишен, ще прескочим двамата и всичко ще бъде скрито-покрито, никой няма да се досети какъв си. Да. Само че аз знам, тези от института не ходят в Зоната по двама. Те си имат такъв ред: двама вършат работата, а третият гледа и когато после го питат, разказва.
— Лично аз бих взел Остин — казва Кирил. — Но ти сигурно няма да го искаш. Или може?
— Не, викам. Само не Остин. Остин друг път ще го вземеш.
Остин не е лошо момче, смелостта и страхът му са по мярка, но според мен той вече е отписан. Невъзможно е да обясня това на Кирил, но знам: въобрази ли си човек, че познава Зоната и всичко разбира, скоро го заравят. И нямам нищо против. Само че без мен…
— Е, добре — вика Кирил. — А Тендър?
Тендър е вторият му лаборант. Сносен човек, спокоен.
— Старичък е — казвам. — И деца има…
— Нищо. Той вече е влизал в Зоната.
— Добре — викам. — Тендър да бъде.
Той остана да изучава картата, а аз хукнах право в „Борж“, защото бях страшно гладен и гърлото ми беше пресъхнало.
Появявам се на следващата сутрин, както винаги в девет, показвам пропуска, а на портала дежури онзи дългунест сержант, дето миналата година го бъхтих, щото веднъж на пияна глава взе да сваля Гута.