Наведох се да взема писмото. Адресирано до Дороти, не успях да разчета презимето. Изпратено до поискване в Централната поща на Атланта от някакво градче до границата с Флорида. Сигурно е било от майка й, от сестра й. Почеркът беше на жена. Тя го издърпа, преди да й го подам. В начина, по който посегна, имаше нещо, което ме накара да се учудя. Може би е загубила баща си и сега се блъска да намери работа, та поне майка си да издържа. Не зная. Такива неща стават с всекиго. Или пък някакво нещастие, всичките й близки са загинали тя се е видяла принудена да напусне дома и сама да си вади хляба — такива неща стават всеки ден.
Хората се обръщаха да ни гледат. Минаваха покрай нас, после извръщаха глави и зяпаха. От другата страна на ъгъла минаваше улица „Пийчтри“ — кварталът на лукса.
Не помня какво ме накара да кажа думите, които произнесох. Знаех къде е „Форсайт“ 67. Нали преди половин час тъкмо от там бях излязъл. Беше бюрото за безработни. Елате утре — ми казаха. На всички казваха едно и също — и на мъжете, и на жените. Беше мъртвият сезон, юли.
— Номер 67 е три преки по-нататък, от другата страна на надлеза — рекох аз и посочих с ръка над главата й.
Тя погледна към надлеза. Точно там се издигаха пет-шест евтини хотела. От най-евтините. Кой не ги познава! Има ги във всеки град. Взимат по петдесет цента, по седемдесет и пет и по един долар. Помислих, че постъпвам правилно. В бележника й нямаше никакви пари. Нито цент. Нали видях! Аз имах четвърт долар, но за да намеря работа, трябваше да отида в Ричмънд. Отсреща, на № 67, работа нямаше. Мъртъв сезон. Хората бяха извън града, по курорти. Каква работа можеш да искаш през юли. А тя беше гладна. Опитвала нощно време да спи по гарите… Отвъд надлеза имаше седем или осем хотела. Евтини хотели. След полунощ из коридорите притичваха жени по комбинезони, нали съм ги виждал. Те винаги разполагаха с пари, можеха поне да се хранят, когато са гладни. Всеки знае какво е да си гладен. Мъжете повече издържат — седмица, десет дни, две седмици, но жените — ако някога сте виждали как изглежда гладна жена гола, ще разберете защо си помислих, че постъпвам правилно.
А тя продължаваше да стои.
— Три преки по-надолу, оттатък надлеза — повторих аз. Тя ме чу добре още първия път.
Но не помръдна.
Стоеше и гледаше мръсните червенотухли постройки. Разбираше какви са. Някои от тях имаха надписи, които се четяха и оттук — „Хотел — 75 цента и I долар“. Тя ги прочете. Стисках двайсет и пет центовата монета в джоба. Какво ли можеха да й помогнат тези пари? Беше ме срам да й ги предложа — само четвърт долар!
— Добре — обади се тя.
Сякаш бе решила нещо безкрайно важно, някакъв въпрос на живот и смърт. Имах чувството, че е казала „Добре, отивам!“ Не ми благодари, че я упътих. Защото знаеше, че № 67 е отсам, а не оттатък надлеза.
— Добре — повтори тя.
Обърна се и закрачи към мръсните червенотухли постройки. Токовете й бяха изтъркани от външната страна. Стараеше се да върви изправена, ходеше вдървено, от страх да не изкълчи глезена. Не се обърна. Синята й сукнена пола бе тъй измачкана, че никой не би отгатнал първоначалната й кройка. Сякаш бе спала с нея нощи наред, цяла седмица. Цялата беше в петна, прашна, овъргаляна. Имаше бяла копринена блуза, захабена, загубила цвета си. В гънките се беше наслоил прах, а през раменете й, като хоризонтални бразди от мръсотия, висяха съдрани ивици. След като е стояла на проливен дъжд няколко часа, шапката й бе, изглежда, висяла да съхне на нещо остро, защото на върха си имаше издутина, която нарушаваше фасона.
Повече не можех да остана тук. Тя бе изминала почти една пряка към постройките от червени тухли. Прекосих улицата и през един безистен се отправих към улица „Мариета“; На улица „Мариета“ имаше гараж. Един от техниците ми бе казал, че ако се повъртя около гаража и дочакам някой минаващ от там за дребна поправка автомобил, бих могъл да си изпрося да ме откарат до Ричмънд.
В гаража сварих да смазват някаква кола. Техникът ми кимна, посочвайки я с поглед. Беше голяма лимузина. За нея знаех, подобен рейс не би отнел много време. Помолих собственика й да ме откара до Ричмънд. Той поиска да знае нещо повече за мен и заразпитва техника. Поговориха в канцеларийката, после човекът излезе и каза, че е съгласен. Тръгвал веднага.
Стигнахме Ричмънд. Заех се да диря работа. Под големия железопътен мост, между реката и щатския капитолий, се намираше търговският район на града. Бях идвал тук.
С мен обаче нещо не беше в ред. Нямах търпение. Бях нервен. През цялото време обикалях, не ме свърташе на едно място.