„Овладей се!“ — помъчи да се съвземе. Затвори очи, но и това не помогна. Дишането му продължаваше да е накъсано.
„Само това ми остава сега — сърдечна криза! — не можеше да повярва. — А може би тъкмо сърдечната криза щеше веднъж завинаги да оправи нещата?“ И тогава край с оня дрисльо, Мастърс! Поне да беше дошъл навреме, съвсем друго щеше да е…
Пресман преглътна мъчително. „Боже колко ми е пресъхнало гърлото!“ Сякаш гълташе пясък. Отвори очи, потърси чашата с мляко. „Вече не е там, глупако! Преди малко я катурна на земята и оплеска всичко!“ Дали не трябваше да я вдигне и да попие мокета? Майната му! Дорийн щеше да оправи. Боже, какви гърди имаше това момиче!
— О, не! — изстена.
Локвички мляко засъхваха върху договора на Бейкър. Той бързо издърпа кърпичката от малкото си джобче, нагъна я и я постави върху белезникавите петна. Млякото изби през плата. Нещо премрежи погледа му. Пресман стисна очи, затърка ги настървено. Когато отново успя да прогледне, първото, което видя, беше мухата. Кацнало върху кърпичката, ципокрилото се кипреше безцеремонно.
„И необезпокоявана от никого сигурно посмуква млекце с гадните си хоботчета!“
Пресман не беше подготвен за такава наглост.
Съсредоточи цялото си внимание върху мухата. Трябваше да я убие! На всяка цена! Да я унищожи! Да я направи на пихтия! Да я разплеска! Да я разпердушини! Проблемите му щяха да се разрешат, ако…
Той замига на парцали. Глупости, това си беше чиста лудост — как е възможно проблемите му да се разрешат, ако убие някаква си муха? Пълни безсмислици!
„Рой — каза си, — побъркваш се, мойто момче. Та това е просто една муха! Не е Богинята на Отмъщението! Просто една муха. Разбери го — една нищо и никаква гадна, мръсна, малка муха. Точка по въпроса. Осъзнай го!“
Замрял неподвижен, той продължаваше да наблюдава ципокрилото. Господ му беше свидетел, че нищо страшно не се бе случило. Поредната гадория, поднесена от скапания живот. Поредната глупост. Незначителна. Беше се подчинил на инстинкта… И въпреки всичко не можеше да си намери място от ярост. Дълбоко в себе си беснееше.
„Какво всъщност са мухите? — запита се. — И защо въобще съществуват подобни гнусни, жалки твари? Дали сам Господ не ги е създал, за да ни трови животеца? Да ни кара да се изяждаме от мъка? Има ли смисъл присъствието им на тоя свят?“
Нов спазъм го задави и той се сви. По кожата му запъплиха тръпки, сякаш електрически ток го прониза. Странно усещане. А може би предвкусвано удоволствие? Той се огледа.
— Аха — изрева. — Ето те!
Рязко се изправи, блъсна фотьойла в стената. Мухата отлетя от бюрото.
„Не ти хареса, нали, малката?“
Грабна вестника от ниския диван до бюрото, опита се трескаво да прегледа днешните вести. Новини от страната и от света. Местни новини. Театър. Икономика? Смехът му прозвуча като лай на прострелян тюлен. Спорт? Отлично. Да-а-а, ама не — конните надбягвания в никакъв случай не бяха най-кралския спорт! Най-кралският от спортовете беше размазването на пикливи мухи! Това е!
Той внимателно се обърна назад, нави старателно спортната страница така, че в предната си част да е по-широка, прихвана я здраво. Прецени ситуацията.
„Оръжието ви е добре подбрано, господине! — окуражи го вътрешният му глас. — Смъртоносният удар ще е самата леснотия!“
Щеше да удари така силно, че да превърне уродливото чудовище във ваденка.
— Макар и да не щеш, приготви се да умреш, противна гмеж! — засъска той тихичко в рима. Помъчи се да си повярва, че не бе жаден за отмъщение, че гласът му бе по-скоро израз на човек, спокойно развличащ се, отколкото на сгърчено от злобна ярост старче. Че треперенето на ръцете му е съвсем естествено. Че продължаващите да го пролазват тръпки са проявление на предварително задоволство, ликуване. Че накъсаното дишане е плод на въображението му.
Мухата пак бе пропълзяла върху носната кърпичка.
„Отлично! — каза си. — Няма да може да издържи на наквасената писта на летище Бейкър“. Краят бе близо.
Пресман съвсем се сниши, запълзя едва ли не сантиметър по сантиметър. Не изпускаше мухата от очи.
„Плячката продължаваше да се храни… — не спираше коментара си подсъзнателният му глас. — Без да усеща приближаването на ловеца, тя не спираше да се налива с мляко…“
„Престани! — наложи му Пресман. — Сега не е момент за шеги!“