„Свършено е с тебе, хванах те, мръснице!“
Смръщва се, когато разбира, че всъщност говори през плач, а не просто си поема въздух. „Успокой се! Сега не е най-подходящият момент да я оставиш да ти се изплъзне!“ После неочаквано двете мухи се превръщат в една. Ето я, каца върху огледалото.
— Идвам, скъпа! Пристигам! — мърмори.
Държи възглавницата, пръстите му са се вкопчили в единия й край като нокти на граблива птица. Замахва, удря огледалото. Мухата отлита. Той пак удря, преобръща бутилката скоч върху етажерката с чаши. Всичко се пръсва, за миг полита в отломъци, потича в някаква безформена стъклена каша надолу.
— А-а-а! — ревът му е на ранено животно. — Мръсница!
Не може друго да измисли. Думите се запречват на гърлото му. Опитва се да уцели мухата в полет. Втора бутилка се пръсва.
„Какво пък, някакви стъкларии!“
Мухата отново е избрала огледалото за свой пристан. Този път той е по-бърз от див звяр. Спуска се неочаквано настрани. Мухата отскача толкова рязко, че рикошира в бузата му. Той реве в несвяст, обезумял от ярост и отчаяние, шиба въздуха с възглавницата, лицето му се е превърнало в маска на омраза и отвращение.
— Страхливка! Защо бягаш, а? — ръмжи и пяна бълбука по устните му. — Ела да се сражаваш, недей да бягаш!
Съзира я. Върнала се е пак върху бюрото, гадината.
— Почива си, сигурно много се е изморила от бягане. Подла твар! Не, никаква почивка няма да видиш! — приказва той на себе си, но вече без да го осъзнава. Приближава я, леко залитайки. Нов удар с възглавницата, също така безрезултатен, както предишните. Господи Мили, как може да е толкова непохватен! Нима винаги е бил такъв левак? Бренда му често му го беше натяквала — и двете му ръце били навряни в…
— Мръсница!
Той подновява атаката, започва да удря, да разпръсква набързо всичко, което е било върху бюрото — химикали, преспапиета, кибрит, телефон, панер за писма — всичко помита с гневните викове на маниак и продължава да удря, да блъска, докато възглавницата най-сетне отхвърча от ръката му, прелита през цялата стая и се блъсва във вратата, тупвайки на пода сред дебели валма пух и перушина.
Той застива така — видиотен, невярващ. Мухата е кацнала на прозореца. И тя като него е застинала неподвижна. Едва-едва помръдва леко крачета. Не, това не е плод на неговото въображение. Мухата е по-голяма. По-голяма! Господи! Наистина е по-голяма! Не, това не е муха!… Какво е… какво е тогава това нещо? Той мъчително се опитва да преглътне слюнката си. Не успява! Дави се, повръща върху яката…
„Господи! — мисли си. — Това… Това чудовище съм аз!“
Аз съм това.
Свлича се във фотьойла, започва да търка очи. Ръцете му треперят. Той целият трепери. Разпердушинил е цялото бюро… и всичкото това напразно! Само и само за да убие някаква си незначителна, беззащитна гадина…
Надигналият се в гърлото му смях го стряска — смехът е задавен, смях на умопобъркан. Беззащитна ли? Той смъква трепереща ръка и разхожда очи из стаята. Точно така — беззащитна. Като Антихрист! Повелителят на Мухите! Нали това беше едно от имената на Дявола?
„Замълчи! — започва да се кори. — Млъкни и ме остави на мира!“
Затваря очи, леко въздиша. В стомаха му врят и кипят киселини. Мозъкът му се издува, главата му всеки момент ще експлодира под жестоките напъни. Всеки мускул, всяка фибра, всяка клетчица на тила и раменете му са пронизвани от хиляди остри стрели.
Аз съм този, който ще умре, а не мухата. Аз ще умра.
Клепачите му започват да мигат, той свежда очи. Отвратителното бучене отново започва грубо да го пронизва в мозъка. Не, не е мухата, а телефонът. О, Боже! Останал без никакви сили, той придърпва с кабела апарата към себе си, слушалката пада, връзката се прекъсва. Той оставя телефона върху опустошеното бюро. Връща се обратно и отново се свлича във фотьойла. И настръхва, когато мухата каца върху дясната му ръка.
„Исусе Христе! — преминава като мълния през съзнанието му. — Пак ли?“
Неспособен е да направи каквото и да е движение. Сърцето му бясно забива. Дали мухата усеща ехото от неговите удари по вените на ръката? Той фиксира ципокрилото с недоверчив поглед. След всичкото, което се случи, ето я — тя пак е кацнала върху ръката му. Неговата ръка?
Наблюдава мълчаливо мухата, сдържайки дишането си. Глупости, тя не е станала по-голяма, същата си е. Било е глупава, мимолетна илюзия. Ами сега? Тя е току под носа му, дявол я взел, кацнала е върху ръката му. Осъзнава ли го? Разбира ли, че един от тях двамата трябва да умре? Дали не се предлага в жертва, за да може той да оцелее душевно?