— И после какво ще направиш с моя малък лотос? — Ким подскочи, когато вратата се тресна в стената на каютата, и изрева: — Какво искаш ти бе?
— Генерале — задъхано отвърна агентът. — Сирийците ни нападнаха. Не ги видях в трюма. Мисля, че се опитват да избягат.
— Да избягат? Защо? — Още докато задаваше въпросите, Ким изведнъж осъзна отговора, прекъсна връзката с любовницата си и набра диспечера на брега.
После се обърна към агента. — Не са сирийци, а американски саботьори. Претърси трюма за бомба.
Най-после по телефона се чу глас. Ким знаеше, че дори да умре, американците ще платят за коварството си.
— Говори генерал Ким от борда на „Звездата на Азия“…
Броячът на бомбата, която Макс беше поставил в трюма, стигна до нулата.
Взривът разкъса ракетата, в която беше скрита бомбата, и миг по-късно предизвика вторична експлозия на бойната глава. Налягането в трюма се увеличи и тежките люкове изхвърчаха в нощното небе, сякаш изригна вулкан. Тоновете ракетно гориво в носа на кораба се взривиха и старите плоскости на корпуса на „Звездата“ се разцепиха по шевовете като обелки на портокал.
Корабът се разпадна.
Двеста метра от бетонния док се разхвърчаха на парчета и се пръснаха в радиус няколко мили. Двата огромни товарни крана на пристана се сгромолясаха във водата, прозорците на пристанищните сгради се строшиха. А после тръгна ударната вълна. Складовете на почти четиристотин метра бяха изравнени със земята, а намиращите се по-далеч бяха оголени от обшивките си и само стоманените им рамки останаха да стърчат като скелети. Ударната вълна помете горните два метра вода от залива и я вдигна в стена, която се разби в закотвения разрушител, счупи му кила и го преобърна. Всичко стана толкова бързо, че никой от пристанищната охрана нямаше време да реагира.
Огненото кълбо се издигна на триста метра и нощта се превърна в ден. Заваля дъжд от ракетно гориво, във военновъздушната база лумнаха пожари. Секции от корпуса на „Звездата на Азия“ полетяха като шрапнели из базата, рушаха постройките и трошаха превозните средства.
Взривната вълна изтръгна патрулния катер от морето и го запрати по повърхността на залива, търкаляше го като дърво по планински склон. С всяко преобръщане от него се откъсваха все повече части. Първо паднаха двете картечници, после се разпадна и малката каюта и по вълните остана да се носи само корпусът.
Звукозаглушителят си свърши работата, но ударната вълна все още отекваше в „Дискавъри“ като камбанен звън. Подводницата се разтресе, стрелна се напред, после силно отскочи назад. Предпазните колани на четиримата мъже вътре се опънаха. Взривът беше толкова оглушителен, че щеше да им спука тъпанчетата, ако не бяха пуснатите в слушалките им контрачестоти.
Кабрило трябваше да крещи с всички сили, за да разбере как са хората му. Еди и Хали бяха невредими, но Макс си беше ударил главата. Нямаше кръв обаче и не бе загубил съзнание. Известно време щеше да го боли глава, но след няколко дни цицината щеше да спадне.
— Хайде, Еди, заведи ни у дома.
Миниподводницата бързо се измъкна от пристанището.
На две мили от брега радарът засече хеликоптери, отправили се към Вонсан. Летяха твърде високо и бързо, за да обстрелват подводници. По всяка вероятност бяха спасителни и караха медицински екипи към разрушената база.
Като всички останали морски нации в света, Северна Корея имаше дванадесет мили териториални води по крайбрежието на океана. За по-безопасно Хуан Кабрило беше насрочил срещата на двадесет мили в открито море. Пътуването продължи почти три часа по-дълго от планираното — „Дискавъри“ трябваше да остане под водата до разсъмване в случай, че севернокорейците изпратят въздушно разузнаване.
Най-после стигнаха до мястото на срещата и издигнаха подводницата. Боядисаната в червено долна част на корпуса на „Орегон“ застрашително се извиси над нея. Хуан с гордост забеляза, че корпусът е изчистен и изглежда като нов, като в деня, когато беше купил кораба. За да използва огромната мощ на авангардните си двигатели, „Орегон“ имаше специален дизайн, усъвършенстван за високоскоростните европейски експресни фериботи. Заостреният нос му позволяваше да пори водата с нечувана бързина. Стабилността му се поддържаше от няколко сгъваеми перки, подводни крила, с които можеше спокойно да плава с четиридесет възела. Ако скоростта беше по-малка, крилата оставяха твърде голяма диря. Прибираха се до корпуса и членовете на екипажа трябваше да затягат предпазните колани, сякаш пътуваха в хидроплан.