Еди взе едно устройство с размерите и формата на дистанционно управление, насочи го към „Орегон“ и натисна единствения бутон.
Двойните врати с ширина двайсет и пет метра се отвориха. Във водата блесна ярка светлина от вътрешността на кораба. Еди намали тягата, регулира баласта и спря „Дискавъри“ под отвора. От „Орегон“ скочиха двама водолази и прикрепиха кабели към носа и кърмата. Миниподводницата и по-голямата й сестра „Номад 1000“, също скрита на борда на кораба, можеха да влизат право в сърповидния басейн, но маневрата беше рискована и се използваше само в спешни случаи.
Единият водолаз се приближи до илюминатора, махна на Еди и Хуан, после прокара ръка по гърлото си. Еди изключи моторите. След секунда подводницата се заклати и плавно започна да се издига в пълния с вода басейн. Когато се показаха на повърхността, Зенг отвори клапаните, за да източат резервоарите за баласт.
Лекарката на „Орегон“ Джулия Хъксли стоеше до басейна заедно с двама санитари. Кабрило вдигна палец в знак на успех и безпокойството, изписано на лицето й, се превърна в усмивка. Хъксли се беше присъединила към Корпорацията след кариера в армията, приключила с четиригодишна работа като главен лекар във военноморската база в Сан Диего. Тялото й беше приятно закръглено, без да е пълно. Черната й коса почти винаги беше вързана на опашка и единственият грим, който използваше, беше да подчертае нежните си черни очи.
Кранът вдигна подводницата, нагласи я на мястото й и един работник се покатери по нея и отвори люка. Чуха го как ахна.
— Ами ти стой затворен тука две седмици — извика Еди и се надигна от седалката. Вече беше смъкнал ципа на работния си комбинезон, държеше да се изкъпе веднага — за пръв път от петнадесет дни. Гърдите и коремът му бяха толкова измършавели, че се виждаха жилките на мускулите. Телосложението му беше почти като на прочутия Брус Лий — Еди всъщност също бе овладял някои източни бойни техники.
Хуан остави хората си да излязат преди него и веднага щом вдъхна свежия чист въздух, извика един моряк.
— Затвори вратите и се свържи с Ерик в командната зала. Да определи курс на изток и да се движи с два десетина възела. След като няма заплаха, не е нужно да привличаме внимание, като плаваме бързо.
Ерик Стоун беше операторът на контролния център, най-добрият на кораба и единственият, когото Кабрило искаше на щурвала по време на решителни операции.
— Слушам, сър.
Вратите се затвориха, помпите се включиха, за да източат водата от сърповидния басейн, и работниците сложиха решетките над отвора. Техниците вече оглеждаха пораженията от сблъсъка на „Дискавъри“ с патрулния катер, други се заеха да я почистят.
Щом Хуан слезе по стълбата, Джулия Хъксли каза:
— Чухме експлозия, така че не е необходимо да питам как мина.
— Не изглеждаш много доволна — отбеляза той и почна да съблича униформената куртка на полковник Хурани.
— Скучно ми е, шефе. Освен няколко изкълчени глезена от месеци никаква работа.
Кабрило се усмихна.
— Това не е ли идеалното за един лекар?
— За пациентите да, но за лекаря е ужасна скука.
— Стига, Джулия. До няколко дни, най-много седмица, ще си навлечем предостатъчно неприятности.
Хуан скоро щеше да съжалява за думите си. Само след деветдесет и шест часа доктор Джулия Хъксли щеше да има наистина предостатъчно работа.
4
— Влез — извика Кабрило в отговор на силното почукване на вратата на каютата.
„Орегон“ се намираше на безопасно разстояние от опустошената военна база, но не и от севернокорейските изтребители. Според засечените комуникации обаче изглеждаше малко вероятно някой от тях да ги пресрещне, преди корабът да излезе от обсега им. Хуан си беше позволил да седи един час в месинговата вана с джакузи в банята и сега привършваше с обличането. Не обичаше формалностите на борда на кораба и си беше сложил памучни панталони и разкопчана на врата риза.
За разлика от маскировката на полковник Хурани и въпреки испанското му име и произход, очите му бяха сини, а щръкналата му коса беше светлоруса. Чертите му бяха по-скоро английски, отколкото латиноамерикански. Имаше аристократичен нос и уста, вечно усмихната на някаква шега, която знаеше само той. Кабрило притежаваше и твърдост, придобита през годините на сблъсъци с опасността. Прикриваше я умело, но хората, които го виждаха за пръв път, съзираха нещо едва доловимо, което незабавно внушаваше уважение.