На паркинга до гаража бяха наредени седем черни лимузини. Зад паркинга се ширеше оградено поле, където бяха кацнали два хеликоптера „Аероспатиале Газела“. Пилотите пиеха кафе от термоси в кабината на единия.
Срещата на върха на европейските министри на финансите в Цюрих бе привлякла слаб интерес от страна на медиите, тъй като от нея не се очакваше почти нищо, но бе осигурила оправдание на хората, събрали се в замъка, да са тук точно сега. Бяха се събрали в голямата зала, помещение с висок таван и дъбова ламперия, украсено с глигански и еленски глави и ГРАМАДНИ швейцарски рогове, кръстосани над огромната камина.
Швейцария е един от най-големите банкови центрове на света и не беше чудно, че с едно-единствено изключение петнадесетимата, събрали се тук, бяха представители на някои от най-мощните банкови концерни в Европа и Америка.
Начело на масата седеше Бернхард Фолкман. Възпитан като католик в строго семейство, ръководено от баща му, Фолкман се беше отрекъл от религията на ранен етап в живота си и я беше заменил с друга — богатството. Парите се бяха превърнали в негов бог, идол и фетиш. Той беше жрец в света на финансите, уважаван за всеотдайността си и дори малко всяващ страх заради свръхестествените си инстинкти. Всяко негово действие беше насочено към натрупването на все повече пари за банката му и личното му богатство. Фолкман имаше съпруга, тъй като това се очакваше от него, и три деца, защото си беше позволил да спи с нея пет-шест пъти. Той ги смяташе за необходимо разсейване от професионалния си живот, но не помнеше рождените им дни, нито кога за последен път е видял най-малкия си син — двадесетгодишен студент в Сорбоната.
Фолкман пристигаше в кабинета си на Банхофщрасе в Цюрих в шест часа всяка сутрин и излизаше в осем всяка вечер. С нежелание нарушаваше установената практика в неделя и в празниците, когато работеше в дома си най-малко дванадесет часа на ден. Не пиеше и не пушеше и вероятността да влезе в казино беше колкото мюсюлманин да стане свинар. Беше шестдесетгодишен и имаше шкембенце и прошарени коси. Кожата му беше в същия сивкав оттенък като косата, а очите му зад очилата имаха мътния цвят на помия. Фолкман дори се беше пристрастил към сивите костюми и въпреки че бяха бели, ризите му неизбежно изглеждаха сивкави.
Служителите му не го бяха виждали да се усмихва, още по-малко да се смее. Единствено някой силен финансов катаклизъм можеше да предизвика леко потрепване на ъгълчетата на устата му.
Около него се бяха наредили също така сериозни и неотстъпчиви мъже, не по-малко отдадени на парите. Те бяха президенти на банки и решенията им оказваха въздействие върху милиарди долари и живота на милиони хора. Днес се бяха събрали, защото основите на световната икономика бяха на път да рухнат.
На масата пред Бернхард Фолкман имаше малък правоъгълен предмет, покрит с обикновен черен плат. Мъжете се настаниха около масата. Прислужниците наляха минерална вода в чашите им и се оттеглиха. Фолкман протегна ръка и дръпна плата.
Банкерите и гостите им бяха от малцината хора в света, които не биха реагирали видимо на предмета на масата, но Фолкман видя, че дори тези опитни професионалисти не могат да прикрият чувствата си. Неколцина затаиха дъх, а един замислено потърка брадичката си. Трети отвори широко очи за миг и после смутено се огледа, сякаш се беше издал на покер. Останалите шест милиарда души на планетата биха ахнали от почуда и биха се втурнали да докоснат предмета, а съзнанието им би се изпълнило с най-различни вероятности.
Трапецовидното блокче тежеше тринадесет килограма и половина и беше известно като „Лондонската стока“. Шлифованите му ръбове излъчваха топъл масленожълт блясък. Пречистен до 99,9%, слитъкът от чисто злато струваше приблизително сто и шестдесет хиляди долара.
— Господа, възникна криза — започна Фолкман на безупречен английски. Говореше енергично и произнасяше отчетливо всяка дума, за да няма объркване или недоразумение. — Както всички знаете, златото в света ще свърши много скоро. Всъщност търсенето далеч превишава доставките поради една елементарна причина. Някои от вас станаха алчни. Преди повече от десетилетие мнозина от вас се обърнаха към централните банки в страните си с предложение, което тогава изглеждаше доходно за всички заинтересовани страни. Вие, като банкери, поискахте да вземете назаем златото, държано в резерв, с обещанието да го върнете с една четвърт процент лихва. Златото, което се пазеше в трезорите на Ню Йорк, Париж, Лондон и на други места, нямаше стойност, щом не беше в обръщение. С изплащането на четвърт процент вие щяхте да направите така, че златото да работи за централните банки като никога дотогава. Ако бяхте спрели дотам, сега нямаше да сме изправени пред криза. Вие обаче се отметнахте и продадохте златото на свободния пазар или използвахте стойността на наличността си като средство и допълнителна гаранция за други търговски спекулации. По същество вие заложихте или продадохте стока, която имахте правото само да вземете назаем. Централните банки мълчаливо одобриха това действие, но си запазиха правото да си поискат златото, когато решат. Ако планът беше осъществен само в една държава или в по-малък мащаб, на пазара щяха да останат достатъчно запаси от злато, за да покрият такава претенция. Вашата алчност обаче надделя. Така както стоят нещата днес, дванадесет хиляди тона злато, оценени на един билион евро, се намират в счетоводните книги на централните банки, но всъщност са на пръстите и шиите на жените по света. С една дума, господа, златото не може да бъде изплатено. Няколко централни банки съзнават какво е положението и продължават да приемат своя четвърт процент върху стойността на златото, но други искат златото да бъде върнато. Преди две години френската национална банка обяви, че ще продаде част от резервите си. Събрахме се да финансираме покупката на достатъчно злато, което да попълни хазната им. Както си спомняте, цената на златото се повиши на петдесет евро само за няколко седмици, когато търговците разбраха, че покупката се осъществява. Французите им продадоха златото си и цената отново се стабилизира. Усилията ни да покрием това задължение ни струваха един милиард евро. Казахме на акционерите, че това е еднократен разход, но истината е, че ще бъдем изправени пред такива разходи винаги когато някоя централна банка поиска авоарите си.