Выбрать главу

Брус го стрелна с поглед.

— Миньорството в твърда скала не е работа на конвейерна лента. Изискват се години практика, за да станеш специалист. Една стачка в момента би парализирала дейността ни и профсъюзите го знаят. Те предвиждат, че златото ще се търгува по петстотин долара за унция, и знаят, че мините няма да загубят пари.

— Можете ли да увеличите производството? — попита друг банкер.

— Нашите мини са дълбоки две мили. Всяко ниво, което изкопаваме по-надолу, означава геометрично нарастване на разходите. Това е все едно да строиш небостъргач. За да го направиш по-висок, не може просто да добавиш един етаж на върха. Първо трябва да укрепиш основите и цялата структура. Трябва да се погрижиш асансьорите да могат да го стигнат и водопроводите и канализацията да поемат допълнителното натоварване. Архитектите твърдят, че добавянето на един етаж на върха струва колкото да пъхнеш нов етаж под вече построена сграда и е също толкова скъпо. Всяко ново ниво, което изкопаваме в нашите най-дълбоки мини, струва два-три повече, отколкото онова над него. Да, можем да осигурим златото, но цената далеч надвишава печалбата.

— Тогава трябва да намерим алтернативни източници на злато. Може би Русия? Или Канада? Съединените щати?

— Те нямат достатъчно капацитет да направят пробив в дефицита — отговори Фолкман. — Пък и опазването на околната среда в Северна Америка добавя тридесет-четиридесет долара допълнително към унцията.

— А проучването? Ние разработваме нови мини и може би ще внесем ред в хаотичните златни мини в Бразилия, за да увеличат производството.

— Дори с най-модерна техника и управление златните жили в Бразилия не са достатъчно големи да напълнят и една бронирана кола годишно — отвърна Брус. — А що се отнася до проучването, там има златни рудни жили. Дори знаем къде са някои от тях. Ще минат обаче години само докато преодолеете бюрократичните препятствия, за да получите правото за експлоатиране, а после ще трябва да инвестирате милиарди долари, за да доведете някоя от тях до нивата на производство, каквото желаете, господа.

— Тогава решението е лесно — каза един французин след краткото мълчание, последвало мрачната преценка на Брус. — Трябва да убедим централните банки да не искат резервите си. Вероятно ще можем да им обещаем по-голяма лихва, за да си осигурим съдействието им.

— Това би решило въпроса само временно — отбеляза друг нюйоркчанин. — Не можем вечно да бягаме от задълженията си.

— Ако обаче имаме време да напълним трезорите на централните банки, ще можем да поддържаме цените стабилни и ще избегнем онова, което се случи, когато моята страна обяви продажбата.

— А какво ще правим, когато „Уолстрийт Джърнъл“ публикува тази история? — възрази нюйоркчанинът. — Хората ще поискат да видят златото, което правителствата са им обещали, че пазят. Обикновеният човек мисли, че трезорите във Форт Нокс преливат от злато, и няма да остане доволен, като чуе, че там няма нищо, освен купчини хартийки без никакво покритие. Ще изпадне в паника, защото правителството му е излъгало за сигурността на долара.

— Именно това казах. Изправени сме пред криза с безпрецедентни измерения — намеси се Фолкман. — Премахнахме основите на капиталистическата система и щом обществеността научи това, всичко ще рухне като къщичка от карти.

Швейцарският банкер млъкна, огледа присъстващите и видя, че е приковал вниманието им. Намусеното изражение на някои показваше, че се досещат какво се готви да им каже, въпреки че не знаеха подробностите. Той отпи глътка вода от чашата пред себе си и продължи.

— През последните шест години Германия предприе поредица от неуспешни икономически политики. Резултатът превърна страната от индустриалния двигател на Европа в нещо подобно на държава, препитаваща се със социална помощ. Производителността спадна, безработицата стигна допустимите граници, позволени от Европейския съюз, и скоро правителството ще бъде изправено пред вероятността да не може да изплати прекалено щедрите пенсии, които раздава. Накратко, Германия е на път да бъде разорена. Преди две седмици научих, че ще разпродадат златния си резерв.

Всички ахнаха като хора, разбрали, че се намират на ръба на бездна.

— Шест хиляди тона, господа, или приблизително две години от производството на Южна Африка, а в резерва на Берлин и Бон има само две хиляди тона. Трябва да осигурим недостига от четири хиляди тона.

— С колко време разполагаме? — попита французинът, беше загубил предишното си нахакано държане.

— Не съм сигурен — отвърна Фолкман. — Предполагам, че ще ни е необходимо известно време, за да поддържаме цените стабилни.