Жената беше облечена с две якета и няколко пуловера, на главата си бе нахлупила плетена вълнена шапка. Въздухът в кораба имаше същата температура като морската вода. Кабрило погледна термометъра и видя, че е десет градуса. Очите й бяха светлосини и след като го видяха, загубиха обезумялата си нервност. Колкото и отчаяна да беше, жената бе запазила чувството си за хумор, защото почука по часовника си, сякаш искаше да каже: „Крайно време беше“. Хуан се възхити на смелостта й.
Вгледа се в нея и забеляза, че устните й са посинели и лицето й е неестествено бледо. Цялата трепереше. Кабрило надникна в каютата. Водата стигаше до рамките на леглото. Единият дюшек плаваше по повърхността й. Жената се беше качила на другия, за да го задържи на място. Убежището и дрехите й бяха мокри. Беше коленичила върху дюшека и от тежестта й се беше образувала вдлъбнатина, вече пълна с вода. Хуан не знаеше откога жената е в това състояние, но беше сигурен, че скоро ще премръзне.
Извади шнорхела от устата си и попита беззвучно:
— Добре ли сте?
Морската вода беше горчиво-солена и потвърди предположението му как „Авалон“ е забавил потъването си.
Жената се втренчи в него, сякаш го питаше дали не е луд, като се имаха предвид обстоятелствата, но после кимна, за да му съобщи, че не е ранена. Хуан я посочи, после вдигна пръст и показа други места на кораба, вдигаше още пръсти. След миг тя осъзна, че я пита дали има други с нея, и тъжно поклати глава, след това вдигна ръка и изчезна. Когато се появи отново, носеше голяма тетрадка и черен маркер. Ръката й трепереше толкова силно, че почеркът й едва се четеше. „Аз съм единствената. Можете ли да ме измъкнете?“
Кабрило кимна, въпреки че нямаше представа как ще го направи. Можеше да прикрепят кабели от крановете на „Орегон“ към „Авалон“ и да се опитат да го изтеглят на повърхността, но крановете не бяха достатъчно мощни, за да извадят цял кораб, и ако допуснеха грешка в равновесието, той можеше да се наклони и бързо да се напълни с вода. Заслужаваше си обаче да спуснат въжета до „Авалон“ поне за да го стабилизират за известно време.
Другите водолази стигнаха до Хуан. Той написа инструкции на плочата за писане, която единият носеше, и го изпрати на „Орегон“, после отново се обърна към затворената жена и й намигна. Тя написа нещо на тетрадката и я доближи до стъклото. „Кой сте вие?“
Кабрило написа името си. Жената го погледна учудено и написа: „От флота ли сте?“
Хуан беше хванат натясно. Как да обясни присъствието им? Отговори, че е шеф на частна охранителна компания, наета да се справи с пиратите.
Тя, изглежда, остана доволна. Кабрило я помоли да опише къде водата все още не е напълнила „Авалон“. Жената отвърна, че палубата на мостика, трюмът и машинното отделение са наводнени. Той я попита дали има външни врати, които тя може да отвори, без водата да нахлуе в кораба, може би някое преддверие, изолирано от останалата му част.
Жената написа, че не е сигурна, после се отпусна на леглото. Водата на дюшека стигаше до раменете й, но тя, изглежда, не я забелязваше или просто вече нямаше сили да направи нещо. Хуан почука с фенерчето си по корпуса, за да я стресне и да я накара да стане. Тя отвори очи, но почти не му обърна внимание. Явно изпадаше в безсъзнание. Той почука още веднъж и жената отново допълзя до илюминатора. Очите й бяха изцъклени, зъбите й тракаха. Кабрило не можеше да я измъкне сам, а след пет минути тя вероятно щеше да е в несвяст.
„Как се казвате?“ — написа той.
Тя се вторачи за миг в думите, после каза нещо, но Хуан не можа да го разбере. Разклати плочата за писане, за да й напомни по какъв начин общуват. След няколко секунди напрегнато съсредоточаване жената написа „Тори“.
„Тори, трябва да останеш будна!!! Заспиш ли, ще умреш. Има ли някъде малка стая, в която можеш да се затвориш, с външна врата?“ Страхуваше се, че съзнанието й твърде замъглено, за да разбере въпроса, но раменете й изведнъж се изправиха. Тори стисна зъби, кимна и започна да пише. Усилието й отне четири минути според хронометъра „Конкорд“ от неръждаема стомана на Кабрило, защото изтриваше някои думи и започваше отново.
Най-после тя вдигна тетрадката до илюминатора. Буквите бяха криви, сякаш бяха на малко дете, което за пръв път се опитва да пише. „Вратата на задния ляв борд горе води към стълбище, което може да се затвори“. Кабрило загуби още една ценна минута, докато разшифроваше нечетливите драсканици. После написа: