„Отиди там и се затвори вътре. Не излизай, каквото и да стане. Имай ми доверие“.
Тори кимна. Стоеше в дълбоката до колене вода. На лицето й се изписа агония. Ледените пръсти на студа вцепеняваха мускулите й и парализираха мозъка й. Тя залитна, загуби равновесие, посегна да се хване за нещо и падна. Ако можеше да се промъкне през илюминатора, Хуан щеше да я вдигне на ръце. Но можеше единствено да гледа безпомощно. Тори бавно се изправи. Цялата беше мокра. Тръгна към вратата, без да поглежда назад. Движеше се сковано — като зомби във филм на ужасите.
Щом Тори излезе от каютата, Кабрило заплува да намери вратата, която беше описала. Видя четирима други водолази, които вече прикрепяха въжетата към кнехтовете на кърмата на „Авалон“. Бяха запалили подводни прожектори и работеха сръчно на яркия им блясък. Корабът вече беше на трийсет метра дълбочина. Дори крановете да не можеха да го извадят, завързването му за „Орегон“ нямаше да му позволи да потъне още.
Проблемът вече не беше дълбочината, а издръжливостта на Тори.
Хуан и екипажът му не знаеха, че отзад и отпред „Авалон“ има големи трюмове, простиращи се от най-широката част до главната палуба и почти по цялата ширина на кораба. Бяха останали сухи благодарение на херметично затворените люкове и сервоконтролираните отвори на вентилационната система. Непроницаемостта им беше помогнала на „Авалон“ да не падне като камък на дъното. Докато Кабрило разглеждаше вратата, единият плътно затворен отдушник започна да се огъва под увеличаващото се налягане на водата във вентилационните шахти отзад. От цепнатината между два отвора струеше вода и падаше като ситна мъгла в отсрещната страна на трюма. Пролуката между металните рамки на отворите беше тясна, но с всяка секунда процепът се разширяваше и беше само въпрос на време вътре да нахлуе истински водопад.
Кабрило огледа вратата. Беше солидна, с външни панти. Той махна стоманената скоба, сложена, за да не може никой да избяга в началото на атаката, но налягането на водата не му позволи да я отвори. За да го направи, трябваше да изравни налягането от двете страни. Това означаваше да наводни преддверието от другата страна, където трябваше да дойде Тори. Водата вече я заливаше, но Хуан щеше да я измъкне и да й даде да диша от резервната бутилка.
Махна на водолазите и написа на плочата какво му трябва. В шлема на единия водолаз имаше вградена комуникационна система, която му позволяваше да разговаря с „Орегон“. Кабрило зачака: чакаше и Тори, и доставката от кораба. Чакането му се стори безкрайно, а когато кошът с инструментите и водолазната екипировка дойде, а Тори все още не се появяваше, Хуан започна да се опасява от най-лошото.
Тя очевидно беше зле. Не беше приятно да видиш труповете на приятелите си из коридорите. А сто на сто я стресираше и фактът, че е затворена на десетки метри под повърхността на океана и корабът продължава да потъва. Беше изумително, че не е полудяла още преди дни. Със сигурност беше уплашена, премръзнала и мокра до кости. Имаше ли сили да стигне до преддверието и да си спомни, че трябва да го изолира херметично от останалата част на „Авалон“?
Хуан се съмняваше, но нямаше какво да направи. Ако разбиеха вратата, корабът щеше да се наводни и Тори щеше да се удави много преди да успеят да влязат и да й подадат въздух. Не, можеше да постигнат резултат единствено с плана, който беше измислил преди малко.
Кабрило почука с фенерчето си по стоманата и след мъничко му се стори, че чува нещо. Той смъкна качулката си и долепи ухо до вратата.
Да, това несъмнено беше отговорът й. Две почуквания. Тори беше успяла.
Хуан бръкна в коша с инструментите, които беше поискал от „Орегон“, и първо провери дали резервните акваланги са в изправност. След това взе бормашината, захранвана с две бутилки сгъстен въздух, поставени в телената клетка и прикрепени към дълъг маркуч. Върхът на свредлото беше специално закален, а и създадените от кислородните бутилки обороти в минута можеха да срежат вратата за секунди. Кабрило се огледа. Водолазите на кърмата вече бяха прикрепили кабела към „Авалон“. Двама отидоха да помогнат на работниците на носа, а други двама се гмурнаха при него.
Хуан опря гръб на тежкия кош, допря свредлото в долната част на вратата и натисна копчето. Пронизителният вой беше като на зъболекарска машина, проникваща в особено болезнена кухина, болката беше заслепяваща. Той обаче не й обърна внимание. Под свредлото се лющеха сребристи стружки. След секунди дупката беше пробита и Кабрило внимателно извади свредлото. Вода повлече част от стружките в кораба. Хуан не знаеше колко голямо е преддверието и не можеше да гадае за колко време ще се напълни. Можеше само да чака, докато налягането се изравни, за да отвори вратата.