— Искаш ли да проучиш нещо, Мърфи?
— Разбира се. Какво?
— Търся кораб, достатъчно голям, за да бъде сбъркан с остров, и с абсолютно правоъгълен силует.
— Само това ли? — Марк очевидно очакваше още информация.
— Бил е в района преди четири дни.
Мърфи като че ли очакваше по-голямо предизвикателство.
— В такъв случай търся или голям контейнеровоз, супертанкер или може би самолетоносач.
— Съмнявам се да е самолетоносач, но все пак въведи това в параметрите на търсене.
Всички станции на мостика имаха достъп до главния компютър на „Орегон“, така че Марк остана на мястото си, докато преравяше морската база данни за издирване на плавателни съдове в Японско море. Беше прегърбил рамене и тактуваше с крак в ритъм с музиката, лееща се от слушалките му.
— Какво е положението с хеликоптера от Япония? — попита Хуан.
— Ще пристигне след три часа — отговори Линда. Трафикът в региона беше натоварен — в обхвата от сто мили на радара на „Орегон“ имаше пет кораба — и те не можеха да се изложат на риск от разкриване, като подадат пълна тяга на огромните двигатели. Така че сега се движеха само с двадесет и два възела и чакаха срещата с чартърния хеликоптер.
— Ще отида в каютата си да информирам Хироши Кацуи, че консорциумът му ни дължи два милиона долара. Извикай ме, когато Марк попадне на нещо, или щом хеликоптерът се приближи на десет мили.
— Слушам, капитане.
От час и половина скрийнсейвърът сменяше различни геометрични фигури на екрана с течни кристали. Хуан седеше на бюрото си и ги гледаше, без да ги вижда. Беше написал само единадесет думи от доклада си до Хироши. Дори ако оставеше настрана сдържаността на Тори, нищо не отговаряше на очакванията му. Екип от командоси ли беше нападнал „Авалон“? И ако беше така, защо? Най-вероятният отговор беше да попречат на екипажа да види какво става на другите два кораба. Прав ли беше Марк, че единият е бил самолетоносач и че това е било операция на правителството?
Проблемът беше, че единствената военноморска сила в района, която имаше самолетоносачи, бяха Съединените щати. Китай искаше да купи един стар руски самолетоносач, но доколкото Кабрило знаеше, все още се водеха преговори, а нямаше начин пиратите да са откраднали самолетоносач. Хуан беше убеден, че Тори е видяла някакъв друг вид плавателен съд. Не отхвърляше вероятността „Авалон“ да е бил нападнат от обучени командоси, но нямаше представа какво общо могат да имат те с пиратите, които Хироши ги беше наел да унищожат. Заедно ли действаха?
Вътрешният телефон иззвъня.
— Хуан, обажда се Джулия. Можеш ли да дойдеш в кабинета ми?
Кабрило се зарадва, че поне временно ще се отърве от въпросите, който се въртяха в съзнанието му, излезе от каютата и слезе в лазарета.
Джулия беше в модерно обзаведеното травматологично отделение. Температурата на въздуха беше осемнадесет градуса. На носилка под ярките лампи лежеше покрит с чаршаф труп. Хъксли беше със зелена хирургична престилка. Ръкавиците й бяха изцапани с кръв. Мощните вентилатори не позволяваха в помещението да се натрупат неприятни миризми, но Хуан долови смрад на разложение.
— Това някой от китайските емигранти ли е?
— Не, един от пиратите. Искаш ли да погледнеш?
Кабрило не каза нищо и Джулия смъкна чаршафа.
Смъртта както винаги изглеждаше унизителна, особено при вида на големия разрез, който Хъксли бе направила, за да прегледа гърдите и корема. Мъжът беше млад, най-много двадесетгодишен, и мършав, сякаш беше умрял от глад. Косата му беше черна и провиснала, дланите и петите му бяха загрубели. Маратонките му вероятно бяха откраднати в някое предишно нападение и бяха първото, което бе притежавал. В средата на челото му имаше дупка от куршум, грозно трето око с набръчкани краища.
Кабрило не можеше да отрече жестокостта на пиратите, но въпреки това изпита и известно съчувствие. Не знаеше какви обстоятелства са принудили този младеж да извършва престъпления, но знаеше, че би трябвало да е със семейството си, а не положен върху маса за аутопсии като екземпляр за дисекции.
— Е, какво разбра? — попита той, когато Джулия отново покри трупа с чаршафа.
— Мъртъв е.