Адамс натисна един бутон и включи камерата, инсталирана в носа на безпилотния самолет. Океанът все още беше изпъстрен с тайнствени зелени линии от пяна; на няколко мили от самолета ярък смарагдов блясък прорязваше тъмната вода.
— Там! — извика някой.
Блестящата ивица беше дирята на „Маус“, който се движеше на юг. Пред сухия док се виждаха силните прожектори, монтирани на кърмата на влекачите, за да осветяват тежкия товар. От километър и половина дебелите буксирни въжета изглеждаха тънки като паяжина. От едната страна на сухия док имаше два по-слаби прожектора, но огромният, подобен на пещера трюм тънеше в непрогледен мрак.
— Добре, Джордж. Закарай ни там — заповяда Макс Ханли от командната станция и вдигна мобилния си телефон. — Получаваш ли картина, шефе? Виждаш ли какво става?
— Горе-долу — отвърна Кабрило от хотелския апартамент в Токио. — Не виждам много на този малък екран.
— Първо ще го пусна да прелети високо — каза Адамс. — Ако не забележим нищо, ще изключа мотора и ще го спусна по-близо. — Погледна Ханли. — Ако моторът не се включи отново, отписваме самолета.
— Чух — каза Хуан. — Предай на Джордж, че няма да изгубим елемента на изненада, ако се наложи да изпратим хора на борда. Няма проблем, ако изхвърлим безпилотния самолет.
— Джордж, Хуан каза, че ако разбиеш безпилотния самолет, ще ти го приспадне от заплатата — съобщи Макс.
— Предай му, че ще го приспадне от заплатата ми, когато Еди плати подводницата, която блъсна — отвърна Адамс и отново се съсредоточи върху екрана пред себе си.
Джордж намали скоростта на безпилотния самолет, но той пак изпревари бавно движещите се кораби. Нямаше начин черният самолет да бъде забелязан от сухия док или от влекачите, но беше възможно някой бдителен член на екипажа да чуе пронизителния вой на мотора му. Джордж го придвижи сто и петдесет метра към десния борд на конвоя и насочи камерата, докато прелиташе над дългия двеста и четирийсет метра сух док.
Съоръжението приличаше повече на крепост, направена да пътува в океана, отколкото на плавателен съд. Страните му представляваха отвесни стени от стомана и само леко притъпените носове загатваха за обтекаема форма. Двата трийсетметрови влекача изглеждаха като детски играчки в сравнение с грамадата, която теглеха.
Ерик Стоун и Марк Мърфи филтрираха видеосигнала през компютърен софтуер, за да подобрят качеството на образа, увеличиха контраста и премахнаха изкривяването, дължащо се на вибрациите на мотора на самолета. Докато той завърши обиколката си и се отдалечи от „Маус“, те вече бяха обработили първоначалните кадри и ги пуснаха на главния екран.
— И какво се очаква да видя? — попита Кабрило по мобилния телефон.
— По дяволите! — изруга Макс и се втренчи в плазмения екран. В едната си ръка държеше клетъчния телефон, а в другата — незапалената си лула.
— Какво има?
— Светлините на „Маус“ пречат да се види какво има в трюма. Просто черна дупка в средата на кораба. Самолетът ще трябва да премине директно над него.
— Ей сега — каза Гомес. Тялото му несъзнателно се наклони, докато безпилотният самолет правеше остър завой.
След минути го придвижи към задната част на сухия док на шестстотин метра. Вместо да намали скоростта, изключи тягата и малкият самолет се спусна право към „Маус“ — в самоубийствен полет. Запалителната му система беше капризна и някой член на екипажа обикновено трябваше да завърти ръчно малкото витло преди изстрелването, за да включи мотора.
Образът на „Маус“ изпълни екрана. Когато безпилотният самолет стигна на четвърт миля от сухия док, Адамс изключи мотора, самолетът безшумно запланира в нощното небе и видеокартината престана да подскача. Адамс погледна висотомера. Безпилотната машина се намираше на триста метра и той изостри ъгъла на атаката. Самолетът, безмълвен като привидение, връхлиташе като стрела към сухия док.
Ерик и Мърфи провериха дали записващите устройства прехвърлят кадрите на диск. Адамс насочи самолета на трийсет метра над плаващия сух док, така че камерата да улови всеки детайл на тъмния трюм.
На петнайсет метра от носа обърна самолета и отново го сниши, за да увеличи скоростта. На височина десет метра натисна стартера на контролните уреди. Морето на плазмения монитор се увеличи. Нищо не се случи и той пренастрои стартера и опита отново. Пластмасовото витло се завъртя, но моторът отказа да запали.
Самолетът сякаш увеличи скоростта в последните си мигове — или може би океанът се надигна, за да го грабне от небето. Екипът в командната стая изтръпна, когато летателният апарат се завъртя спирално и екранът угасна.