Трюмът му също беше покрит, но с метални плоскости, поставени върху стоманена рамка. Краищата им бяха заварени и докът щеше да е херметизиран, ако не бяха индустриалните вентилатори, монтирани на кърмата. Мощните машини всмукваха стотици кубични метра въздух в минута и го вкарваха в трюма. Излизащият въздух минаваше през редици химични филтри, за да се пречисти противната смрад, излъчваща се отдолу; моретата по света не помнеха такава воня от почти двеста години.
Кабрило не можеше да мръдне от Токио, докато Марк Мърфи не намереше информация, така че прекара три дни, като си играеше на турист в град, който не харесваше. Копнееше за свежия въздух в открито море, за недостижимия хоризонт и спокойствието, докато седи на кърмата и наблюдава как дирята се вие зад кораба. Сега обаче трябваше да търпи абсолютно неразбираем език, неописуеми тълпи и постоянните втренчени погледи на хора, които би трябвало да са свикнали със западняците, но се държаха така, сякаш не са виждали нито един.
Чувството му за безсилие се засилваше още повече от мисълта за Еди Зенг. Той беше тръгнал преди два дни, беше се срещнал с куриера в Сингапур и вече беше влязъл в Китай. Беше се обадил на „Орегон“, когато бе пристигнал в Шанхай, но после беше захвърлил телефона. Почти всеки в големите градове имаше мобилен телефон, но Еди се отправяше навътре в страната, където не само нямаше покритие, но и ако го хванеха с телефон, по всяка вероятност щеше да събуди подозрение. Щеше да е абсолютно сам в страна, където вече му бяха издали смъртна присъда, докато не разбереше защо и как китайските селяни са се озовали на борда на „Кра“.
Телефонът на Хуан завибрира в джоба на сакото му, той го извади и го отвори. Разхождаше се в парка около Императорския дворец, единственото тихо място в огромния мегаполис.
— Кабрило слуша.
— Хуан, обажда се Макс. Готов ли си да сложиш край на почивката си?
— Мърфи откри ли нещо? — Кабрило не си направи труда да прикрие радостта в гласа си.
— Позна. Ще те свържа с него, но ще остана на линия.
Хуан намери свободна пейка и седна, за да се съсредоточи напълно върху разговора. Приготви и тефтерче и писалката си „Монблан“ в случай, че трябва да води бележки.
— Хей, шефе, как я караш?
— Макс каза, че имаш информация. — Кабрило изгаряше от нетърпение да научи нещо, за да може да започне разследване.
— Отне ми известно време и трябваше да се консултирам с Майк Холбърт.
От време на време Холбърт даваше съвети на Корпорацията и беше брокер по инвестициите им. Беше участвал в две мисии на борда на „Орегон“, макар че обикновено работеше в нюйоркския си апартамент на петнадесетия етаж с изглед към Сентръл Парк. Беше факир по мистериозните аспекти на международните финанси, сенчестия свят на фасадните компании, данъчните убежища и дериватите, въпреки че в момента, като се имаше предвид трагичното състояние на финансовото положение на Корпорацията, не беше от любимците на Хуан.
— Е, какво научи? — напомни му Кабрило.
— Може да ти прозвучи малко объркано, затова трябва да бъдеш търпелив. — Мърфи млъкна, за да прегледа записките си на компютърния екран. — Първо трябваше да открия кой стои зад бутафорните фирми, собственици на „Маус“ — „Търговски консултанти“, „Равностойни международни партньори“ и останалите. Всичките, изглежда, са основани, за да купят сухия док. Нямат други авоари.
— Това не е нещо необичайно. Ако някога се предявят застрахователни претенции срещу собствениците на плавателния съд, единственият им авоар ще е сухият док.
— Същото ми каза и Холбърт. Компаниите са базирани на различни места. Едната е панамска, другата има централа в Нигерия, а трета е в Дубай. Опитах да се свържа директно с „Търговски консултанти“, но те дори нямат телефонен номер, затова по всяка вероятност офисът им е само пощенска кутия с автоматично препращане на друг адрес.
— Има ли начин да разбереш къде се изпраща пощата им?
— Не и без да проникна в някоя пощенска служба от Третия свят и да прегледам файловете им.
— Ще запазим отворена тази възможност — сериозно каза Кабрило. — Продължавай.
— После проверихме корпоративната структура на всяка компания. Те са публично достояние и за щастие се съхраняват в база данни. Надеждата ми беше, че ще намеря повтарящи се имена в управителните съвети.
— Но не мислеше, че ще е толкова лесно, нали? — отбеляза Хуан.
— Надявах се, но както се досещаш, не ми провървя. Имаше обаче един общ елемент. От седемте компании собственици на „Маус“ четиридесетте човека, изброени в списъците като директори на тези компании, до един са руснаци.