— Много си смела — каза той.
— Кой си ти? — хлипайки от болка и унижение, попита тя.
— Никой. Не си ме виждала и това тук не се е случвало. Счупила си си пръста, когато си се спънала и си паднала на връщане от нивата. Разбра ли?
Очите й се стрелнаха към тялото на мъртвия войник. Еди прочете мислите й.
— Аз ще се погрижа за него. Не се тревожи. Никой няма да разбере. Сега се върни при семейството си и не говори за този ден.
Тя му обърна гръб, за да си облече блузата. Еди си помисли, че едва ли са останали достатъчно копчета. Девойката стана, погледна го, мъчеше се да преглътне сълзите, напиращи в очите й — от гордост, срам и болка. Това беше лицето на Китай.
— Чакай — каза Зенг, преди тя да избяга от горската поляна. — Познаваш ли семейство Ксанг? Някои от тях неотдавна яхнаха змията.
При споменаването за нелегалната емиграция тя направи крачка назад, готова да побегне, но после се отказа, очевидно от желание да върне услугата на човека, който я е спасил.
— Да, те живеят в града. Имат магазин и сервиз за велосипеди. Живеят над него. Имаш ли новини за тях?
От думите й Еди разбра, че тя ги познава добре. Може би беше любимата, за която беше писал Ксанг.
— Да — отвърна той и му се догади от мисълта какво ще й каже. — Стигнали са до Япония и всичките работят. А сега, върви!
Девойката се стресна от заповедта му и изчезна между дърветата. Еди вероятно беше направил нещо много по-лошо от опита на войника да я изнасили. Беше й дал надежда.
Пребърка джобовете на войника за документи, после откъсна личните му знаци. От ремъка на автомата и колана му направи въже и закачи трупа на шест-седем метра над земята в чатала на един дъб.
Избърса с клон следите от случилото се и се върна в скривалището си под моста. Девойката вероятно вече беше в града и майка й я бе завела при местния лекар да й намести пръста. Нейните проблеми бяха свършили, но неговите неприятности тепърва започваха.
Военните, изглежда, смятаха да пренощуват в Лантан и щяха да разберат за изчезването на мъртвия изнасилвач едва на сутринта. На вечерната проверка приятелите му щяха да го прикрият, защото щяха да решат, че или е отишъл при професионална проститутка, или е забърсал някое тукашно девойче. Което не беше далеч от истината.
Неприятностите щяха да започнат на сутрешния развод. Когато войникът не се появеше, щяха да претърсят града, после околностите. Еди не можеше да се откаже от мисията си, също както не се беше сдържал и бе помогнал на момичето, така че имаше време само до разсъмване да се свърже със змийските глави. И вече не възнамеряваше да ги разпитва, за да научи подробности за Ксанг и другите. Сега му трябваха, за да го измъкнат от Китай.
Докосна личните знаци на убития.
Знаеше, че има идеално прикритие.
13
Антон Савич въздъхна облекчено: оставаше му само един полет до крайната му цел. Няколко дни бе пътувал до летище Елизово край Петропавловск-Камчатски, главния град на полуостров Камчатка в Далечния изток на Русия.
До разпадането на Съветския съюз през 1990-а Петропавловск-Камчатски беше затворен за външния свят, а последвалите години бяха донесли малко подобрения. Почти всички сгради бяха от бетон, забъркан с пепел от изригването на близкия вулкан Авачински през 1945-а и градът с население двеста и петдесет хиляди души имаше сивото еднообразие, характерно за тромавата съветска архитектура. Улиците не бяха асфалтирани от десетилетия, а икономиката беше съсипана, защото военните, които някога бяха поддържали града, се бяха оттеглили. Заобиколеният от високи заснежени върхове покрай красивия Авачински залив Петропавловск-Камчатски беше грозно и неприветливо място, където жителите оставаха само защото им липсваше волята да се преместят.
В миналото целият полуостров Камчатка беше контролиран от съветските военни. Скалистият пейзаж беше осеян със сложни радарни станции, инсталирани да дебнат за идващи американски междуконтинентални балистични ракети. Имаше няколко военновъздушни бази за засичане на американски бомбардировачи. Тук се намираше и Тихоокеанският подводен флот. Камчатка беше и набелязаната площадка за приземяване на съветски балистични ракети, пробно изстреляни от запад. Сега подводниците от Тихоокеанския флот ръждясваха във военноморската база „Рибачий“ в южния край на залива. Няколко бяха толкова занемарени, че бяха потънали, все още завързани за въжетата, натоварени с торпеда и със заредени реактори. Радарните станции бяха изоставени, а самолетите стояха в базите си поради липса на части и гориво.