Когато го видя, жената зад гишето остави японското модно списание. Усмивката й беше престорена и механична. Той не я познаваше. Но пък определено не приличаше на търсещ вълнения турист.
— Добре дошли във „Въздушни приключения“ — поздрави го тя на английски.
— Казвам се Савич. Къде е Пьотър?
В очите й се изписа изненада и после страх, тя пребледня. Скри се зад завесата и след миг иззад нея се появи Пьотър Фьодоров, пилотът на Савич. Беше с маслиненозелена пилотска униформа и с наперения вид, който бе придобил в изпълненото с ракети небе над Афганистан.
— Господин Савич, радвам се да ви видя. Предполагам, ще пренощувате в хотела и ще излетите утре сутринта, нали?
— Здравей, Пьотър. Не. Искам да видя най-новия изригващ вулкан, преди да се мръкне — отвърна Савич в случай, че някой слуша.
— Само кажете и ще подам план за полета.
— Смятай, че съм го казал.
След четиридесет минути вече летяха над криволичеща долина. Назъбените планини от двете страни на хеликоптера МИ–8 на „Въздушни приключения“ се извисяваха на две хиляди и петстотин метра над тях. Някои върхове на полуостров Камчатка стигаха и до над четири хиляди. Въздухът беше замъглен от ситните прашинки пепел от изригващия вулкан на север. В стария хеликоптер, произведен преди четиридесет години, беше трудно да се разговаря дори със слушалки, така че през двата часа пътуване до обекта Савич се задоволи само да гледа пейзажа.
Не можа да се унесе и да заспи, защото тракането на перките беше твърде шумно, но не мислеше за нищо и се изненада, когато Фьодоров го потупа по рамото и посочи напред. Савич не мислеше, че ще пристигнат толкова бързо.
От толкова високо районът изглеждаше непокътнат, с изключение на разрастващото се кафяво петно, появило се в тъмните води на залива Шелихов. По крайбрежието бяха разпръснати кранове, купчините изкопана пръст се простираха надалеч. Причината обектът да изглежда толкова добре беше, че голяма част беше скрита под мушами, опънати върху метални прътове. Мушамите бяха боядисани така, че да приличат на сняг, и пепелта, довяна от вятъра върху тях, затвърждаваше илюзията. Изтеглените на брега кораби също бяха скрити — първо с пръст и камъни от работната площадка и после с още отпадъци от фабриката, за да се заличи формата им.
Единственият признак на живот бяха тънките струйки пушек, излизащи от комините на корабите — вътре палеха огън, за да осигуряват топлина и храна на работниците.
Савич погледна към морето. Единият траулер се връщаше към обекта. Дирята му бе дебел клин, защото беше натежал от улова.
Докато резервоарите на кораба бяха пълни с гориво и имаше чиста вода от ледниковата река наблизо и храна, доставяна от двата траулера, обектът можеше да се издържа сам месеци, дори години. Савич с право се гордееше с постижението си, но от друга страна, през половината си живот бе усъвършенствал всеки детайл.
„Всички, освен един“ — помисли си. Имаше една пречка, която не можеше да отстрани лесно — стока, която обектът изразходваше с ненаситна бързина и която се заместваше най-трудно.
Фьодоров се беше обадил по радиостанцията и сега управителят чакаше на площадката за хеликоптери да посрещне Савич. Трепереше в щипещия студен вятър. Беше май, но Полярният кръг все пак се намираше само на четиристотин мили на север.
— Добре дошъл, Антон — каза Ян Паулус, широкоплещест южноафрикански минен инженер.
Ръкуваха се и тръгнаха към чакащия джип.
— Искаш ли да видиш как върви работата? — попита Паулус и включи на скорост.
Савич беше виждал този аспект на проекта само веднъж и не изпитваше желание да повтаря преживяването.
— Не. Да отидем в кабинета ти. Нося бутилка хубаво шотландско уиски.
Руснакът не се интересуваше много от управителя на обекта, но знаеше, че трябва да му доставя удоволствие. Разбира се, заплатата от пет милиона долара на Паулус допринасяше за отношенията им повече, отколкото по някоя чашка алкохол от време на време.
Трите кораба, които бяха докарали на север и изтеглили на брега под работната площадка, бяха стари океански лайнери, доставени от склада за метални отпадъци на Шиер Сингх. Макар и преминали най-хубавите си години, те бяха функционални и идеално служеха за целите на Савич. Паулус се беше настанил в апартамента на посланика в дългия сто метра луксозен кораб, плавал навремето в Егейско море.