От другата страна на улицата бяха струпани триетажни жилищни сгради. От тесните улички между тях се носеше воня на изпражнения, а от многобройните купчини боклук се чуваха звуците на котки и плъхове, които се бореха за храна. От време на време някъде в тъмните апартаменти проплакваше дете.
В края на улицата блестяха ярки светлини и звучеше музика. Явно това беше барът. Еди забави крачка. Възнамеряваше да тръгне по трагично завършилия път на Ксанг. След като преминеше под контрола на змийския глава, нямаше да има голям избор, освен да върви с човешкия поток, стремящ се да избяга от Китай. Докато светлините ставаха все по-силни и музиката по-шумна, Еди почувства, че се задъхва и под мишниците му избива пот.
Знаеше от какво се опасява. Беше се изправял пред страховете си, докато работеше в ЦРУ и после в Корпорацията, и му беше ясно, че всеки път, когато полага усилия да ги преодолее, това оказва пагубно въздействие върху психиката му, отнема нещо от него и отслабва силите му. Подобно на натрупващия се ефект на мозъчните сътресения, винаги имаше риск, че следващото ще е фатално.
Стисна юмруци и измина последните метри до заведението насила. Нямаше охрана и той отвори вратата и влезе. Музиката гърмеше от високоговорители, монтирани зад бара. Мъглата от цигарен дим беше гъста като газова атака и също толкова дразнеща за очите. Дъските на пода лепнеха от разлята бира и тук-там бяха мухлясали. Посетителите бяха предимно млади хулигани в черни кожени дрехи и прекалено силно гримирани момичета с миниполи и къси тесни блузки, разкриващи пъповете им. Въпреки заразителния ритъм на музиката атмосферата в нощния клуб беше заредена с нещо неприятно.
Еди видя проблема веднага щом огледа мъжете на бара. Трима бяха в униформи. Войници. Бяха дошли в местния оазис на Западния упадък и никой нямаше желание да направи нещо по въпроса. Дори да беше тук, Ян Луо не би навлякъл неприятности на контрабандната си операция, като се спречка с трима пияни войници, дошли в града за една нощ. А щом змийският глава нямаше да изгони войниците, никой друг нямаше да го направи. Войниците щяха да останат тук, докато не им омръзнеше.
Никой не обърна внимание на Еди и той седна в отсрещния край на помещението. Поръча си бира, като се погрижи барманът да забележи пачката банкноти, които носи. Беше разбрал какво е положението и докато преполови бирата, измисли план.
Ако войниците не си тръгнеха, преди барът да затвори, щеше да загази. След като на другия ден се разбереше, че войникът, когото беше убил, е изчезнал, и военните започнеха да претърсват града, Ян Луо щеше да се изпари. Щеше да преустанови нелегалната си дейност, докато не намереха трупа и не арестуваха някого. Можеше да минат седмици, преди да се почувства в безопасност и да поднови трафика на хора. А Еди трябваше да влезе в нелегалния канал още тази нощ, ако се надяваше да разбере дали има връзка между змийските глави и пиратите, плячкосващи корабите в Японско море. Решението беше лесно. Трябваше да изкара тримата въоръжени войници от бара преди часа за затваряне, който, ако се съдеше по намусената физиономия на бармана, нямаше да настъпи скоро.
Единият войник беше много пиян. Беше ефрейтор, няколко години по-възрастен от редниците от двете му страни, и забавляваше другарите си с небивалици, докато пиеше бира след бира. Другите двама очевидно бяха селянчета и изглеждаха изумени от всичко, което им се е случило, откакто са захвърлили мотиките. Ефрейторът говореше като жител на голям град. Може би беше приятел на изнасилвача и заедно бяха постъпили в армията. Занимаваше другарите си с истории за сексуалните си подвизи, обясняваше, че до утре събеседниците му също ще има какво да разказват, и през цялото време хвърляше похотливи погледи на момичетата наоколо.
Еди чакаше някой от местните мъже да реагира. Един младеж с черни джинси и мотористко яке от изкуствена кожа погледна към масата в най-тъмния ъгъл на бара. За разлика от Еди, войниците не видяха това. На масата седяха трима мъже и две момичета, които приличаха на близначки. Двама от мъжете бяха мускулести, очевидно телохранители, а третият сигурно беше змийският глава Ян Луо. Беше с черна тениска и черен костюм и носеше тъмни очила. Мъжът едва забележимо поклати глава. Явно не искаше да има неприятности с войниците.
Трафикантът усети, че Еди го гледа. Зенг не направи нищо, за да прикрие намеренията си. Беше изпил бирата си и стана, после хвана бутилката за гърлото.
Ян Луо плъзна очилата „Рей-Бан“ надолу по малкия си нос, за да види какво ще стане. Изражението му остана безучастно. Телохранителите, изглежда, не забелязаха нищо.