Фредерик Форсайт
Досието O.D.E.S.S.A.
1.
Няма човек, който да не си спомняше какво е правил на 22 ноември 1963 година, точно в минутата, в която беше съобщено за смъртта на президента Кенеди. Улучен от куршумите на убиеца в 12:22 часа даласко време, за света той бе мъртъв в 1:30 — след официалното съобщение. В Ню Йорк беше 14:30, в Лондон — 19:30, а в Хамбург — 20:30 — една студена и неприятна зимна вечер.
Седнал зад волана на колата си, Петер Милер се прибираше от Осдорф към центъра. Беше ходил да види майка си, която живееше в това малко и тихо предградие. Всеки петък правеше това — както да се увери, че нищо не й липсва за предстоящите почивни дни, така и защото се чувстваше задължен да я посещава поне веднъж в седмицата. Би й се обадил по телефона, но тя упорито отказваше да инсталира апарат в къщата си — очевидно за да не се прекратят тези посещения.
Както обикновено радиото в колата му работеше, настроено на вълната на Северозападната германска станция. Предаваха лека музика. В осем и половина беше на около десет минути път от жилището на майка си в Осдорф. Музиката рязко прекъсна и в ефира прозвуча напрегнатият глас на водещия:
— Внимание, внимание! Извънредно съобщение! Президентът Кенеди е мъртъв! Повтарям — президентът Кенеди е мъртъв!
Милер отмести очите си от пътната настилка и недоумяващо погледна скалата на апарата, която меко светеше. Сякаш искаше с поглед да промени това, което чуха ушите му, сякаш искаше да се увери, че е попаднал на някаква неизвестна, предаваща Бог знае какви глупости радиостанция.
— Господи! — тихо възкликна той, докато натискаше спирачката и отбиваше на банкета. Вдигнал поглед, той забеляза, че фучащите по широкия и прав аутобан между Алтона и Хамбург коли масово започват да отбиват и спират. Сякаш водачите им изведнъж бяха изгубили способност да управляват и едновременно с това да слушат радио. Всъщност така си и беше.
Пред него заблестяха множество стоп-светлини и колите масово започнаха да спират в очакване на допълнителна информация. Насреща фаровете на напускащите Хамбург коли правеха същото. Две коли го задминаха и той за момент зърна водача на първата от тях, който ядосано натискаше клаксона и почукваше главата си с общоприетия сред хамбургските шофьори жест, който означаваше, че колегата му не е с всичкия си.
„Още не е научил“, помисли си Милер. Леката музика по радиото беше прекъсната и на нейно място звучеше „Погребалният марш“ — очевидно единствената подходяща плоча, която е била подръка на водещия. На кратки интервали той прочиташе информациите мълнии, които му носеха от телекса. Подробностите бавно започнаха да се очертават — кортежът от открити лимузини, шестващ тържествено през Далас, стрелецът, заел позиция на прозореца на склада за учебни пособия… Не се споменаваше нищо за извършени арести.
От спрялата отпред кола излезе един човек и се насочи към лявото прозорче на Милер. Открил, че воланът е от другата страна, той тръгна да заобикаля колата. Беше облечен в найлоново яке с кожена яка. Милер свали стъклото си.
— Чухте ли? — наведе се към него непознатият.
— Да.
— Фантастично, нали?
В тази минута хората не само в Хамбург, но и в целия свят се спираха и разговаряха за сензационната новина, макар и да не се познаваха.
— Дали зад убийството не стоят комунистите? — попита човекът.
— Не зная — отвърна Милер.
— Ако са те, това може да означава война!
— Може би — сви рамене младежът и изведнъж му се прииска да остане сам.
Като репортер ясно си представяше какъв хаос е настъпил из редакциите, виждаше как шефовете спешно събират сътрудниците си за експресното отпечатване на сензационния брой, който трябваше да е на масата на читателите заедно със закуската. Трябва да се подготви подборка от съболезнователни телеграми, да се обработят и препишат на машина хиляди телефонни обаждания, да се отговаря на изпаднали в паника хора, които настояват за всяка възможна информация относно един мъж, проснат в една от моргите на Тексас с разкъсано от куршуми гърло.
За миг отново му се прииска да е на работа в някой от големите ежедневници. Но вече три години работеше на свободна практика и пишеше главно за проблемите на престъпността, борбата на полицията с нея и взаимоотношенията в подземния свят. Майка му искрено мразеше това, с което се занимаваше, и постоянно му повтаряше, че се забърква с „лоши хора“. Беше твърдо убедена, че репортерската професия не е подходяща за единствения й син, а обясненията му, че е на път да стане един от най-търсените в Германия журналисти, не й правеха никакво впечатление.
Умът му бясно запрепуска още в мига, в който чу първото съобщение по радиото. Веднага направи опит да намери друг ъгъл за разглеждане на сензационното събитие — ъгъл, който би му позволил да го свърже с някоя чисто германска история. Официалната реакция на правителството ще бъде отразена от бонските журналисти, те ще бъдат в основата и на ретроспекциите за посещението на Кенеди във Федералната република, станало през месец юни предишната година. Трескаво ровеше из съзнанието си за подходящ снимков материал, който би могъл да предложи на някое от многобройните илюстровани списания, които бяха най-добрите клиенти за неговия тип материали.