— Ммм… Благодаря ти, скъпи, толкова си добричък — рече Зиги и моментално заспа.
Милер изпи останалото в чашата му кафе, след това опразни и чашата на Зиги. Тръгна към банята, но звънът на телефона го накара да свърне към всекидневната и да вдигне слушалката.
— Петер?
— Аз съм. Кой се обажда?
— Карл.
Умът му беше далеч и той не можа да разпознае гласа.
— Кой Карл?
— Карл Бранд — нетърпеливо отвърна насрещният глас. — Какво става, още ли спиш?
— А, Карл — окопити се Милер. — Извинявай, но току-що ставам. Какво има?
— Обаждам ти се във връзка с умрелия евреин. Искам да поговорим.
— Какъв умрял евреин? — отново не разбра Милер.
— Онзи, дето снощи в Алтона се отрови с газ. Или вече си забравил, че беше там?
— Помня всичко за снощи, разбира се — отвърна Милер. — Не знаех, че е евреин. И какво?
— Искам да се видим — настоя полицейският инспектор. — Не мога да говоря по телефона.
У Милер моментално се пробуди репортерският нюх. Когато някой има да каже нещо и не желае да го каже по телефона, това положително е нещо важно. Освен това беше сигурен, че Бранд няма да се прави на тайнствен за някаква глупост.
— Готово — каза в слушалката той. — Свободен ли си по обяд?
— Мога да го уредя — отвърна полицаят.
— Добре. Тогава те каня да хапнем, ако, разбира се, мислиш, че си заслужава…
Разбраха се да се видят в един часа в едно малко ресторантче на Генземаркт и Милер постави слушалката. Продължаваше да се пита какво толкова интересно има в самоубийството на някакъв старец в един от бордеите на Алтона, независимо дали този старец е евреин, или не.
Докато се хранеха, младият детектив сякаш нарочно отбягваше темата, заради която беше поискал тази среща. Едва когато поднесоха кафето, той се облегна назад и започна:
— За онзи човек снощи…
— Е, какво за него? — нетърпеливо попита Милер.
— Сигурно и ти като всички си чувал какво са правили нацистите с евреите по време на войната, нали? Пък и преди нея…
— Разбира се. Малко ли ни тъпчеха главите с подобни неща в училище?
Милер беше учуден и малко разочарован. Както на всички млади германци, така и на него още от девет-десетгодишна възраст му беше втълпявано, че неговите сънародници са извършили тежки престъпления по време на войната. Момчето беше приело този факт, без да знае какво всъщност означава той.
По-късно се беше опитал да разбере какво са искали да кажат учителите му през онези далечни години. Но се оказа, че никой не иска да говори на тази тема — нито родителите, нито самите учители. Едва след като възмъжа, получи възможност да прочете това-онова. Макар и искрено отвратен от прочетеното, той не можеше да го приеме и като своя вина. Всичко беше станало в друго време, на друго място, някъде далеч назад в миналото. Той не е бил там, майка му също. Нещо дълбоко вътре в душата му казваше, че тези истории нямат нищо общо с Петер Милер, и по тази причина той не си направи труда да запомни имена и подробности, още по-малко пък разни дати. И сега се чудеше защо Бранд се занимава с тази тема.
Очевидно притеснен от същите мисли, младият инспектор бавно разбъркваше кафето си.
— Снощният старец е бил германски евреин — започна той. — Прекарал е дълги години в концлагер.
В съзнанието на Милер изплува главата на мъртвеца, която беше разглеждал предишната вечер. Нима всички свършваха така? Странно. Този човек е получил свободата си от Съюзниците преди повече от осемнадесет години и е доживял до почетна възраст. Но лицето продължаваше да стои пред очите му. Никога досега не беше виждал жив концлагерист. А също и есесовски убиец. Беше сигурен, че би разпознал такъв човек — нали той е толкова различен от обикновените хора!
Умът му потъна в миналото, припомняйки си голямата шумотевица около процеса срещу Айхман, състоял се преди около две години в Ерусалим. Седмици наред вестниците му отделяха внимание. Припомни си лицето на този човек зад стъклената преграда — едно съвсем обикновено, даже банално човешко лице. От материалите по този процес беше научил как всъщност са действали есесовците, как са успели да избягнат възмездието в следвоенните години. Но тогава се говореше само за зверства, извършени от тях в далечни и непознати страни — Полша, Русия, Унгария, Чехословакия… Нямаше как да ги приеме като нещо лично, нещо, което засяга близките му.
Върнал се към настоящето, той отново усети неудобството на Бранд.
— Казвай какво има — кратко му нареди той.
Вместо отговор Бранд извади от куфарчето си един пакет в кафява амбалажна хартия и го побутна през масата към него.