През месец май 1949 година е създадена Федерална република Германия и Паспортната служба преминава на подчинение на провинциалното правителство на Долна Саксония със столица Хановер. Макар че нови клиенти липсват, Винцер не сменя своята работа. Но той и няма кой знае каква нужда от тях. Всяка седмица, въоръжен със снимката на някой непознат, взета без затруднение от някое фотоателие, той прилежно попълваше съответния формуляр, прикрепяше непознатата снимка към него, фалшифицираше подписа на началника на втората канцелария (вече германец) и отнасяше съответния куп от проверени и одобрени документи за подпис от началника на Паспортната служба. От него получаваше съответната бройка празни паспорти. Всички, с изключение на един, стигаха до истинските си притежатели. Но освен от празните паспорти той изпитваше постоянна нужда и от печата на службата. Щеше да предизвика подозрения, ако го открадне, ето защо той го взе само за една нощ. Рано сутринта вече разполагаше с матрица от официалния печат на Паспортната служба на провинциалното правителство на Долна Саксония.
За шестдесет седмици се сдоби с шестдесет празни паспорта. После подаде молба за напускане, смутено се изчерви на похвалите, които началниците му отправиха за безупречна служба, след което замина за Антверпен да продаде диамантената огърлица. Благодарение на факта, че в онези години всичко, което се заплащаше в долари или злато, все още можеше да се купи на безценица в новата Федерална република, той успя да открие една чудесна малка печатница в Оснабрюк.
Ако онзи Молдерс беше държал устата си затворена, Винцер едва ли някога щеше да се забърка в аферите на ОДЕССА. Но озовал се в Мадрид, бившият есесовец започна да разправя наляво и надясно, че в Германия има човек, който може да достави истински западногермански паспорт на всекиго.
В края на 1950 година при Винцер, който тъкмо е разработил своята печатница, пристига един „приятел“. Той няма избор и приема направеното му предложение. Оттогава насам всеки изпратен от ОДЕССА човек получава нов паспорт от него.
Системата действа безотказно. Единственото, от което се нуждае дребничкият Клаус, е една снимка на кандидата и неговата възраст. Беше си запазил по едно копие от формулярите за всеки откраднат паспорт. Данните от него нанасяше в съответния празен паспорт. Обикновено името беше от най-често срещаните, мястото на раждане — далеч отвъд „желязната завеса“, където нямаше кой да го проверява, а рождената дата почти винаги съвпадаше с действителната възраст на кандидата за нов паспорт. Накрая полагаше личния си печат на провинция Долна Саксония и документът беше готов. Получателят лесно го разписваше със съответното си ново име.
Подновяването също не беше проблем. След изтичането на пет години търсеният от властите есесовец просто подаваше молба за продължение във всяка от германските провинции с изключение на самата Долна Саксония. Например в Паспортната служба на Бавария, която пускаше съответното питане до Хановер. Телеграмата й гласеше приблизително така: „Издаден ли е при вас паспорт еди-кой си номер от 1950 година на някой си Валтер Шуман, роден еди-кога си и еди-къде си?“ След проверка на архивите от Хановер пристигаше положителен отговор. Това беше напълно достатъчно за баварските власти и те издаваха на молителя нов паспорт, подпечатан с техния печат.
Проблеми можеха да възникнат само ако някой сравнеше снимката върху формуляра в Хановер с тази на издадения паспорт. Но такова сравнение никой не правеше. Бюрократите винаги са боравили с точно попълнени формуляри, с надлежно заверени документи и съвпадащи номера на паспорти, но никога — със снимки.
Всеки, който притежаваше изготвен от Винцер паспорт, трябваше да го заверява едва след 1955 година. Веднъж получен, този паспорт му даваше възможност да си извади нова шофьорска книжка, нова карта за социална осигуровка, нова банкова сметка и нови кредитни карти. Или, казано с други думи — една напълно нова самоличност.
До пролетта на 1964 година Винцер беше изразходвал 42 от своите 60 празни паспорта.
Едновременно с това хитрият дребосък беше взел и своите предпазни мерки. Знаеше, че един ден ОДЕССА ще престане да се нуждае от услугите му, следователно и от него самия. Затова си беше създал лична архива. Истинските имена на своите клиенти той не знаеше, защото това не беше необходимо за издаването на един фалшив паспорт. Но от всяка снимка той си вадеше по едно копие и внимателно го съхраняваше. Залепена на специален картон, тази снимка се придружаваше от всички данни на собственика й — номер на паспорта, име и адрес (в германските паспорти се вписват и адресите на приносителите им).