Всички такива картони съхраняваше в една специална папка, която на практика беше и застраховката му за живот. Един комплект държеше у дома си, а друг беше изпратил в кантората на един адвокат от Цюрих. В случай че ОДЕССА му отправи някакви заплахи, той възнамеряваше да им разкрие новината за съществуването на личното му досие и да ги предупреди, че ако нещо му се случи, от Цюрих веднага ще изпратят едно копие до властите на Федералната република.
Ако германците разполагат със снимките на Винцер, те незабавно биха ги сравнили с „портретната галерия“ на търсените от правосъдието нацисти. Разпратен спешно във всичките 16 провинции на републиката, номерът на паспорта веднага щеше да даде и адреса на неговия притежател. И арестът на такъв човек ставаше въпрос на броени дни. Ето такава беше безупречната схема, която бе предназначена да осигури на Клаус Винцер дълъг и спокоен живот.
В онзи петъчен ден човекът, измислил всичко това, кротко отхапваше от намазаната с конфитюр препечена филийка и разсеяно преглеждаше заглавията на „Оснабрюк Цайтунг“, докато отпиваше от чашата с кафе. В осем и половина иззвъня телефонът. Гласът насреща прозвуча безапелационно, а след това успокояващо.
— Няма да имате никакви неприятности — увери го Верволф. — Това е просто един проклет репортер. Разбрахме, че е тръгнал към вас. Всичко е наред, съвсем наред… След него идва един от нашите хора и още днес работата ще приключи. Но вие трябва да изчезнете в рамките на десет минути — тоест незабавно! Слушайте сега какво трябва да направите…
Тридесет минути по-късно, обезумял от страх, Клаус Винцер скъта някои от най-необходимите вещи в една пътна чанта, хвърли изпълнен с нерешителност поглед към касата, в която съхраняваше своето досие, а после се зае да обяснява на смаяната си прислужница, че днес няма да ходи в печатницата, тъй като е решил да направи кратка екскурзия до Австрийските Алпи. Просто да вземе глътка свеж въздух, нищо страшно…
Изправила се на входната врата, прислужницата Барбара гледаше с отворена уста как кадетът на Винцер се стрелна на заден ход по алеята, свърна по тясната уличка и изчезна. В девет часа и десет минути се намираше на разклонението, от което пътят се издигаше рязко нагоре и се вливаше в аутобана. Кадетът пое с ръмжене нагоре. Малко преди знака, обозначаващ началото на магистралата, край него профуча черен ягуар, насочил се към Оснабрюк със скорост, далеч превишаваща позволената.
Милер откри бензиностанция на Заар Плац, непосредствено преди западната входна артерия на града. Спря до помпите и уморено се измъкна от седалката. Боляха го мускулите на цялото тяло, а вратът му беше сякаш излят от бетон. В устата си имаше вкус на птичи изпражнения, явно придобит от изпитото предната вечер вино.
— Супер, догоре! — нареди той на момчето от бензиностанцията. — Да има наблизо телефонен автомат?
— Ей там, зад ъгъла — махна с ръка младежът.
Минавайки край един автомат за кафе, Милер пусна монета и взе със себе си горещата пластмасова чашка. В кабината нервно разлисти указателя на Оснабрюк. В него имаше няколко души с фамилията Винцер, но само един Клаус. Срещу него бяха изписани два номера — единият домашен, а другият — на печатницата му. Беше девет и двадесет, работно време, затова Милер набра номера на печатницата.
Отсреща му отговори явно някой от майсторите.
— Съжалявам, но още не е дошъл — каза той. — Обикновено е тук точно в девет. Звъннете след половин час, ако обичате.
Милер благодари и затвори. Дали да позвъни в дома на фалшификатора? Не, по-добре да го изненада лично. Записа си адреса и излезе от кабината.
— Къде се намира Вестерберг? — попита той момчето, докато плащаше и с тревога отбелязваше, че от спестяванията му са останали едва петдесет марки.
Момчето кимна по посока на север.
— Ей там. Кварталът на баровците.
Милер си купи карта на града и започна да търси нужната му улица. Когато я откри, се оказа, че е само на десет минути път.
Къщата издаваше доброто материално състояние на собственика й, както впрочем и целият квартал. Тук, сред всички удобства, живееха преуспелите жители на Оснабрюк. Спря ягуара в края на алеята и тръгна към къщата.
Отвори му около двадесетгодишно момиче, изключително красиво, с ослепителна усмивка на уста.
— Добро утро — поздрави Милер. — Искам да видя хер Винцер.
— Съжалявам, господине. Излезе само преди двайсет минути.
Милер си помисли, че забавил се у дома по неизвестни причини, Винцер вече е на път за печатницата.