— И аз имам новини — похвали се Макензен. — Ягуарът е паркиран тук, пред мен, на площада. Мога да го ликвидирам на място в хотела. Ще използвам заглушител.
— Чакай, не бързай толкова — предупреди го Верволф. — Нека помислим… Първо, той не трябва да бъде премахнат в района на Оснабрюк. Момичето е видяло както него, така и колата му. Всичко това ще стане известно и на полицията, която несъмнено ще се позаинтересува от нашия фалшификатор. А той е човек, който лесно изпада в паника. Не смея да го замесвам. Показанията на прислужницата ще хвърлят върху него силни подозрения — някой му звъни, той зарязва всичко и изчезва, а после младежът, който го търси, е намерен убит в хотелската си стая. Не, това е твърде много…
Макензен се навъси, после бавно кимна с глава.
— Имате право — призна той. — Ще трябва да го пречукам, след като напусне града.
— Вероятно ще се помотае още малко там и ще се опита да открие още нещо за фалшификатора — предупреди го Верволф. — Няма да открие нищо, но сега изведнъж се сетих нещо — Милер носи ли някакво куфарче?
— Да — отвърна Макензен. — Снощи, когато двамата с Байер излизаха от кабарето, то беше в ръката му. Взе го със себе си и в хотелската стая.
— А защо не го е заключил в багажника на колата? Защо не го е оставил в хотела? Защото то съдържа нещо важно — сам си отговори Верволф. — Разбираш ли?
— Разбирам.
— Работата е там, че той вече ме познава и разполага както с името, така и с адреса ми — продължи да разсъждава Верволф. — Знае за връзката ми с Байер и чрез него с фалшификатора. Репортерите имат навика да си водят записки. Сега за нас най-важното нещо е именно това куфарче. То не трябва да попада в ръцете на полицията, дори Милер да умре.
— Разбрах — изръмжа Макензен. — Искате и куфарчето.
— Ако не можеш да го вземеш, трябва да го унищожиш! — нареди гласът от Нюрнберг.
Макензен се замисли.
— Най-лесно ще постигна това, ако сложа една бомба в колата — каза накрая той. — Ще я свържа с пружините и тя ще се взриви, когато колата подскочи на някоя бабунка при висока скорост, най-вероятно на аутобана.
— Отлична идея — одобри Верволф. — Но трябва да бъдем сигурни, че и куфарчето ще бъде унищожено.
— С бомбата, която имам предвид, не само куфарчето и Милер, но и цялата кола ще се превърне в куп разкъсана ламарина. Още повече, че при висока скорост всичко ще изглежда като катастрофа. Ще се намерят свидетели да кажат, че е експлодирал резервоарът. Колко жалко!
— Можеш ли да направиш всичко това? — попита Верволф.
— Разбира се — ухили се Макензен, сетил се за комплекта професионални помагала в багажника си, които бяха мечтата на всеки наемен убиец. — Но ще трябва да изчакам вечерта, за да мога да поработя върху колата. — Изведнъж млъкна и впери поглед към площада, който се виждаше като на длан от прозореца на пощата. — Пак ще ви позвъня — излая кратко той и затвори.
Пет минути по-късно отново избра номера на нюрнбергския адвокат.
— Моля да ме извините — каза на Верволф той. — Но видях, че Милер излиза от хотела и се качва в колата си заедно със своето куфарче. Проверих в хотела. Няма страшно, още не заминава. Нещата му са там, а и сметката му не е платена. Бъдете спокоен, довечера му поставям бомбата и всичко ще бъде окей.
Милер се събуди малко преди един часа, отпочинал и в приповдигнато настроение. В съня си откри какво беше пропуснал. Качи се на колата си и отново отиде до дома на Винцер. Прислужницата го посрещна с неприкрито удоволствие.
— Пак ли вие? — пусна ослепителната си усмивка тя.
— Просто реших да се отбия, преди да отпътувам — отвърна Милер. — Исках да ви попитам от колко време работите тук.
— О, вече почти десет месеца. Защо питате?
— Ами защото си зададох въпроса кой се е грижил за него преди вас, след като не е от онези, които се женят…
— Разбирам. Имаше си друга прислужница, фройлайн Вендел.
— Къде е тя сега?
— В болница, господине. Страхувам се, че е на смъртно легло. Рак на гърдата, страшно нещо… Най-много ме учуди внезапното отпътуване на хер Винцер, защото той всеки ден ходи при нея. Страшно е привързан, знаете… Не че някога… са правили нещо, но тя е работила при него още от 1950 година. Вечно ми я дава за пример: „Фройлайн Вендел правеше така, фройлайн Вендел правеше иначе…“
— В коя болница е настанена? — прекъсна я Милер.
— Не си спомням в момента. Почакайте за минутка, записана е на телефонния указател.